Тук поизлъга и уплашено замижа. Интересно, Льоша ще обърне ли внимание на нейната невинна лъжа?
— А кой вчера ти звъня на всеки десет минути и те пита трябва или не трябва? Защото ти си киснала в театъра, мързела на такава, а той е висял пред компютъра на вашия потърпевш и е търсил нещо интересно. Какво ме гледаш като подгонен заек? Нали ти ми го каза вчера. И за компютъра, и как ти се е обаждал. Излъга ли ме?
— Не, истината ти казах.
— Той приключи ли с компютъра?
— Каза, че е приключил.
— Ами нека се занимава със своите си работи, остави момчето на мира поне ден, и без теб си има достатъчно ръководители. Обади се на Серьожа Зарубин и му кажи… Не — сети се Алексей, — аз ще му се обадя, защото ти ще изтърсиш някоя глупост.
Той бързо грабна телефона и намери в бележника номера на Сергей.
— Сергей, съобщавам ти, че Настя днес цял ден ще липсва, можеш да спиш спокойно, откарвам я извън града — заяви той. — И на твоето момче предай, че днес няма да получава ръководни указания. Какво? А това какво общо има? Извинявай, друже, тя не се е наемала да работи по трупа на Лесогоров, пратили са я само за Богомолов, или как се казваше там… Ах, така, значи? Тогава слушай какво ще ти кажа: жена ми е жена на възраст, не може да работи като стоманена машина, трябва й почивка. Така ли? А защо я пенсионирахте на петдесет години, щом смяташ, че струва колкото трима млади? Не си я пенсионирал ти, така ли? А мен какво ме засяга, пенсионирала я е системата, а ти си неин пълномощен представител. С една дума, подполковник, жена ми днес я няма за тебе и няма да я има до утре. Разбра ли? Прегръдки.
Настя се измуши изпод одеялото и напипа с крака пантофите.
— Леле, колко си бил злобен — каза ядосано. — Да ме наричаш жена на възраст! Как ти се обърна езикът?
— Лесно — с усмивка отговори Алексей. — Цапнат съм в устата. Хайде мий се, приготвяй се, ще закусим и тръгваме. Много ми се хапват шишчетата на Юрка.
Дълго се измъкваха от Москва през сутрешните задръствания, но пък после, оттатък околовръстното, пътят чак до почивната станция се оказа свободен. Настя седеше до мъжа си на предната седалка и зяпаше настрани. Нямаше на какво особено да се любува, дърветата вече бяха окапали, а сняг още не беше навалял, така че пейзажът беше гол и някак нещастен, но тя въпреки това гледаше, като същевременно прехвърляше в ума си всичко, което бе успяла да научи през последните дни. Настя Каменская не умееше да спира, докато не приключи с дадена работа.
Не беше виждала Юра Коротков от няколко месеца, макар че редовно разговаряше с него по телефона, така че се изненада, като видя как се е закръглил и издул в талията.
— Всичко ми се лепи — разсмя се Коротков. — Но пък какъв цвят на лицето, а? Никога през живота си не бях прекарвал толкова време на чист въздух. А тук трябва постоянно да тичам от сграда в сграда. А и на територията на комплекса постоянно нещо се строи, ремонтира се, та се налага да наблюдавам и контролирам.
Месото вече беше мариновано и Ирина, която бе пристигнала още предната вечер, шеташе около скарата, раздухваше жаравата.
— Ами Дашка къде е? — попита Юрий. — Нали щеше да идва?
— Идва — успокои го Настя. — В Москва има ужасни задръствания, сигурно не може да се измъкне, ние по Ленинградското едва пълзяхме.
Когато пристигнаха Дашка и децата, Коротков моментално заведе малката й дъщеря в детската група, а големият, Саня, остана с тях. Шишчетата станаха чудни, бавната разходка достави на Настя огромно удоволствие и тя вече забрави как само преди няколко часа не искаше да идва и смяташе да замени тази радост с тъпо лежане на дивана. Все пак браво на Чистяков!
— Ирина — обърна се тя към жената на Коротков, — през последните дни много общувах с актьори и обърнах внимание, че ти никак не приличаш на тях.
— И с какво се различавам? — учуди се Ирина. — С килограмите си ли?
— Я престани — разсмя се Настя. — Според мен ти просто имаш комплекси. Разбираш ли, аз им задавам въпроси, а те ми говорят за съвсем други неща. Увличат се, отплесват се, мисълта им ги отнася някъде надалече… Вместо отговор на въпросите си получавам повести за самите тях. При всички ли е така, чудя се? Или просто аз извадих такъв късмет? Та ти изобщо не си такава, познавам те от много години.
— Разбираш ли, Настюша, аз не съм критерий — замислено отговори Ирина Савенич. — Възпитавали са ме две жени, които не приличаха на никого, уникални и неповторими жени. И макар че аз зле се поддавах на възпитание, някои резултати все пак са налице. Имала съм голям късмет, че те присъстваха в живота ми. Впрочем едната от тях все още е жива и още ме възпитава, ако успее — хитро се усмихна тя. — Но поради нейната и моята заетост ни остава малко време за това. А по принцип ние, актьорите, наистина сме много емоционални и обичаме да говорим. Обикновено — за себе си. Между другото, именно затова толкова ни харесват творческите вечери. Стоиш на сцената сам, никакви партньори, които могат да привлекат вниманието към себе си, и отговаряш на въпроси, разказваш за себе си. Мечта!