Изхлузи се от дивана, загърната в одеялото и се затътри към кухнята.
— Льоша, какво ти става? — попита укорително.
Той дълго не можа да се успокои, сочеше с пръст екрана на компютъра, вдишваше дълбоко и отново избухваше в смях. Най-сетне успя да надвие задушаващия го кикот.
— Събудих ли те? Извинявай, Настя, но това надхвърля силите ми. Да ти почета ли? Или ще дойдеш и сама ще прочетеш?
Тя седна на стола и подви крака, като подбра и одеялото, за да не се влачи по пода, отпи чай от чашата на мъжа си.
— Чети ми — поиска, — само че изразително. Щом тъй и тъй се събудих, поне да изпитам някакво удоволствие.
— Добре, слушай. Авторът: „Не го казвате правилно, не е «доказателна» база, а «доказателствена». В моя текст пише: «доказателствена база». А вие сте чули «доказателна» от медиите и го повтаряте, това е неправилно, неграмотно е“. Колодни: „Но така е по-удобно за произнасяне, вашата доказателствена база ми спъва езика. Малко ли неграмотност срещаме в ежедневието — и нищо, никой не е умрял. Аз например неотдавна видях обява на витрината на един магазин: КОЖИНА ГОЛАНТЕРИЯ, ОКСИСУАРИ. И никой не я сваля, всички четат и си умират от смях. Не, наистина, Артьом, нека да бъде «доказателна» база, така се произнася по-лесно“.
Чистяков отново се разсмя. Отначало Настя прихна, после не издържа и се запревива от смях заедно с мъжа си. КОЖИНА ГОЛАНТЕРИЯ все някак се преживяваше, но ОКСИСУАРИ… наистина висока топка.
Видът на книжния рафт режеше окото, нещо не беше в ред… Ама разбира се, бронзовата статуетка, изобразяваща ангел с крила и лице, скрито под маска, не беше на мястото си. Тя трябваше да се намира точно пред трети том от събраните съчинения на Ромен Ролан, именно пред трети, в който беше началото на романа „Жан-Кристоф“. Ангелът обаче стоеше много по-далече. Вера въздъхна и премести статуетката на мястото й. Беше получила тази бронзова фигурка като наследство от баба си, а всичко, което беше свързано с баба й, за нея беше свято. И това място Вера бе определила не току-така, а именно защото баба й обожаваше „Жан-Кристоф“ и постоянно го препрочиташе. Вера също обичаше тази книга, но тъй като за пръв я прочете като малка, именно обичта й към първия том беше особена — нали в тази част на романа Жан-Кристоф беше още дете и юноша, така че всички негови преживявания бяха ясни и близки на Вера. В следващите томове той вече беше зрял човек и това не й беше толкова интересно. За сметка на това първият том на романа буквално се бе разръфал от четене. Така че след смъртта на обожаваната й баба статуетката зае своето днешно място точно до любимата й книга. Вероятно Никита бе търсил нещо на рафта и бе преместил ангела, не го бе върнал на мястото му — той не разбира колко е важно това за Вера. Знае, нали много пъти му е обяснявала, но не придава голямо значение, смята всичко това за най-обикновено мило чудачество. Впрочем би било справедливо да се каже, че по принцип Никита се отнася много сериозно към странните капризи на жена си. Но само когато е трезвен. Пийне ли си, нищо не го интересува, включително трепетната обич на Вера към баба й и нейното желание да пази свято паметта за нея.
А Никита напоследък честичко си пийваше. Почти всеки ден.
Вера огледа стаята, потърси дали и нещо друго не е в ред и разбира се, го откри. Докато тя е била на работа, Никита се е прибрал от театъра след репетицията и е останал известно време вкъщи. Пийнал. Дали такъв си е дошъл, или се е отпуснал вкъщи? Тя въздъхна. Сега мъжа й го няма и не се знае кога ще се прибере. Но фактът, че е започнал да пие още през деня говореше, че до вечерта картината едва ли ще стане по-радостна.
Тя разтреби, приготви вечерята и седна на дивана с книга в ръка. Книгата не й харесваше, беше й скучна, а и езикът беше някак засукан — докато си пробиеш път през гъстите храсталаци на прилагателните, в чудо се виждаш от опитите да не изгубиш подлога и сказуемото. Но трябва да чете, това й е работата. А после и да пише рецензия. Писането не е проблем, има леко перо, остро езиче, но да прочете книгата докрай…
В бравата изскърца ключът, тропна се вратата. Дойде си Никита. Вера с удоволствие остави книгата и излезе в антрето. Мъжът й се събличаше — блед, с тресящи се ръце. Очите му трескаво блестят, устните са здраво стиснати.
— Какво ти е, Никита? — ласкаво попита тя. — Какво се е случило?
— Налей ми да пийна — поиска той вместо отговор и влезе в стаята.