Вървеше бос, само по чорапи, и Вера послушно го последва с пантофите в ръка.
— Обуй се, подът е студен. Никита, мисля, че ти стига за днес, достатъчно си пил. Хайде по-добре да вечеряме, направила съм… И хиляди пъти съм ти казвала да не шофираш в такова състояние. Да не искаш да овдовея?
Тя не повишаваше тон и продължаваше да говори ласкаво. Вера изобщо не беше от онези жени, които умеят да повишават глас и да го правят стоманен, можеше само да моли и да плаче.
Никита се тръшна на дивана и захлупи с ръце лицето си.
— Вдовица ли? Ами ти и така може да останеш вдовица всеки момент, как не го разбираш? И стига с тая вечеря… Каква вечеря? Забрави ли? Може да ме убият. Да ме убият! Мен! Разбираш ли! — истерично изкрещя Колодни. — Всеки ден, всеки час, всяка минута. Няма да понеса това, Вера! Вече нямам сили!
Тя приседна до мъжа си, прегърна го, започна да го гали по гърба.
— Недей така, мили, недей. Всичко ще се оправи, нищо лошо няма да ти се случи. Трябва да вярваш в това — и всичко ще бъде наред. Не бива да мислиш за лошото, не бива да го призоваваш, трябва да мислиш само за хубавото — тихо нареждаше тя в такт с движенията на ръката си.
Никита се изтръгна, скочи и се защура из стаята.
— Как не разбираш?! Не мога повече! Нямам нерви да преживея това! Първо Богомолов, после Артьом, а сега ми заявяват, че може да бъда следващата жертва. Налей ми да пийна, нали те помолих!
— Стига ти — плахо каза Вера. — Никита, по-добре пийни чай…
— Знам по-добре кога ми стига!
Отвори вратичката на барчето, извади бутилка уиски и отпи направо от нея.
— Всичко отива по дяволите — и постановката, и моята роля… Тъкмо се появи някаква надежда и ето… Вера, страх ме е — гласът му падна до шепот. — На никого не признавам, но на теб ще кажа истината: страхувам се до смърт. Дори не съм предполагал, че човек може толкова да се страхува, колкото аз сега. Знаеш ли, много роли съм изиграл в живота си, и страх съм играл, но едва сега разбрах какво е това: смъртен ужас.
Отиде при жена си, която седеше на дивана, рязко я вдигна и притисна до себе си, после внезапно я пусна и рухна пред нея на колене, силно обхванал бедрата й. Вера се опита да го вдигне, но Никита беше много по-силен от крехката дребничка жена.
— Не ме напускай, Верка — шепнеше той, сврял лице в корема й. — Ще умра, ако ме напуснеш. Ти си единственото, в което още вярвам, на което се надявам. Нали няма да ме предадеш?
Устните на Вера затрепкаха, тя почти се разплака.
— Какви ги говориш, Никита… Как мога да те напусна, та аз те обичам. Защо говориш така?
— Защото съм неудачник… Ако не успея с тази роля, значи изобщо не ми е писано да стана актьор… Нямам късмет и толкоз! За какво ти е такъв съпруг? Ще ме напуснеш, знам. Толкова години се мъчих да те спечеля, толкова сили положих… И това ще отиде на вятъра. Неудачник, проклет неудачник!
Той пусна бедрата й и се свлече на пода като парцалена кукла.
— Никита, никога няма да те напусна! Мили мой, любими, недей така… Само не пий толкова много… моля ти се…
Тя все пак се разрида, скрила лицето си в ръцете. Колодни тромаво, като се подпираше на пода и се олюляваше, стана, постави разплаканата жена на дивана, взе бутилката от масата и отпи още две глътки.
— Не мога да не пия — изхриптя той. — Нервите ми не издържат. Иначе съм добре… Хайде, не плачи, мила? Не мога да гледам как плачеш… — умолително заговори Никита. — Успокой се, Вера, не ми късай сърцето.
— Ти постоянно пиеш — хлипаше Вера. — Напоследък изобщо не ми обръщаш внимание, сякаш ме няма, сякаш съм се изпарила. Идваш си пиян, заспиваш, събуждаш се и хукваш, а се прибираш пак пиян. Никита, кога ще свърши това?
— Голяма работа, пийнал си малко човекът! Защо го превръщаш в проблем? Искаш да се отървеш от мен ли? Ами моля, мен всеки момент ще ме убият — ето ти свободата! Нямаш търпение ли?
Последните две глътки от бутилката се оказаха фатални, Никита Колодни озверяваше просто пред очите й, губеше човешкия си облик и произнасяше обидни и несправедливи думи. Вера се разплака още по-горчиво, тя много добре познаваше мъжа си и разбираше: ще трябва да изслуша какво ли не, преди той да се укроти и заспи.
Но колко го обича! И не може да надвие това чувство. Обича го и толкоз.
Настя съжаляваше, че при разговора й с Арцеулов след репетицията не присъстваше Антон Сташис, и реши да не повтаря тази грешка.
— Ще го поразпитам за ролята — каза на Антон, докато отиваха към гримьорната на Арцеулов — и още веднъж ще го попитам за Лесогоров, а вие погледайте, моля. Получава се едно несъответствие между думите на Колодни и показанията на Арцеулов. Има нещо тъмно в тази работа.