— Ама какво общо има тук „Вуйчо Ваньо“? — вбеси се Гарванът. — Какво отношение има Чехов към нашата история?
Честно казано, и на него щеше да му бъде интересно да чуе нещо за „Вуйчо Ваньо“, защото бе гледал тази пиеса в много театри по целия свят, дори бе успял да влезе в едно кино в Лондон и да види английската екранизация на Чехов — филма, озаглавен „Август“, поставен от Антъни Хопкинс. Гарванът нежно обичаше гази пиеса, дори сам не разбираше защо тя толкова му харесва. Но няма да стои на клона като глупак и да слуша Котарака, я! Само това липсваше.
— Е, поговорете си тук, щом искате — каза той колкото можа по-равнодушно, — а аз ще вървя да си почина, нещо се уморих.
— Няма ли да останеш? — разочаровано попита Камъкът.
— Имай малко милост — сърдито изграчи Гарванът. — Докато летя и ви събирам истории, вие тука си лежите и спите колкото искате, а аз? Макар че съм Вечен, не съм железен. Край, целувки и си отлитам.
Това беше една дребна, но напълно простима според Гарвана лъжа. Нямаше никакво намерение да отлита надалече. Излетя високо нагоре, но се отдалечи буквално няколко дървета настрани, кацна на земята и с ноктестите си крачета отиде в храстите, от които всичко прекрасно се чуваше. Почти нищо не се виждаше, но това не беше голяма загуба.
— Моето татенце мечтаеше да изиграе вуйчо Ваньо — подзе тирадата си Котаракът — и много ми говореше как виждал тази роля. Защото какво е Войницки? Мамино синче, което е живяло четирийсет и седем години до полата на майка си и най-вероятно не е знаело що е любов към жена. От тези четирийсет и седем години двайсет и пет е посветил, пак под ръководството на майчето си, Мария Василиевна, на служене на професор Серебряков. Нощем е правел преводи за него, четял е неговите научни трудове, знаел ги е наизуст. Как се нарича това? Нарича се кумирство. А какво е кумирството? Правилно, то е признаване на собствената слабост и непълноценност в сравнение с обекта на фанатичното обожание. Че нали той е толкова страхотен, умен, най-най на света, а аз редом с него съм недостоен червей, моето място в живота е да му бъда слуга, да му мия краката и да пия водата. Именно така Иван Петрович Войницки е изживял повече от половината си живот, с осъзнаване на собствената си непълноценност. После се е случило нещо, не е ясно какво, Арцеулов правилно го е казал. Никой не знае каква муха го е ухапала преди година, защо се е разярил и си е развалил характера. Може да го е споходила кризата на средната възраст, може и друго да е било. И его, живее вече почти година със своя лош характер, когато, не щеш ли, в имението се появява самият професор Серебряков с младата си съпруга Елена Андреевна, живеят там цели три месеца. И Войницки се влюбва в Елена. А какво да прави с тази любов? Той никога през живота си не е ухажвал жени, не е говорил красиви думи, не е флиртувал, не е намигал. Не ги умее тези неща. Затова е толкова непохватен с Елена, може да се каже, пълен простак. Говори й право в очите, че в нейните жили тече кръв на русалка и разни такива, а тя изобщо не знае как да реагира. Как е прието в обществото? Май се получава глупаво, Войницки изобщо не е светски човек и не ухажва като бонвиваните, с които тя е свикнала. Представете си какво би станало, ако в отговор на неговите искрени и несръчни признания Елена кажеше: „Негодник такъв, стига с вашите закачки“. Тъпо! Идиотизъм! И тя не умее да реагира по друг начин, защото по онова време жените не са умеели да бъдат прями и искрени в романтичните отношения, това се е смятало за неприлично, не са ги учели на това. Та така си стои тя и не знае какво да отговаря на тези излияния на Войницки. И казва: „Когато ми говорите за своята любов, някак затъпявам и не знам какво да кажа“. Не току-така в пиесата наричат Войницки шут. Той до такава степен е несръчен и нелеп в своя нов облик на влюбен бунтар, че не може и да бъде възприеман по друг начин, само като шут. Вуйчо Ваньо е откровено слаб човек, който не вярва в своята ценност и достойнство, но докато в това не е била намесена жена, всичко е било нормално, а сега той не може да се примири, че е недостоен, непълноценен, че умее само да пише сметки, да продава олио и да изпълнява указанията на племенницата си, която явно повече разбира от стопанство и се справя по-добре. И когато той казва на Серебряков всичко, което мисли за него, и дори стреля, макар да не го улучва, това не е проява на силата на Войницки, а чисто и просто плах бунт на един роб. Който, както и всички подобни прояви, завършва с пълен крах. Не се осмелява дори да се самоубие. Примирява се, покорно дава на Соня откраднатия от Астров морфин, моли Серебряков за прошка, той също му прощава и послушно сяда заедно с племенницата си отново да пише сметките за олиото. Ето така моето татенце виждаше Иван Петрович Войницки и искаше да го изиграе. Ала не можа.