Някога, много отдавна, няколко години преди Октомврийската революция, построиха сградата за Театър-Вариете. После започнаха размирици, гражданска война, а в средата на двайсетте години стегнаха сградата, по онова време изоставена и полуразрушена, и направиха в нея театър, който нарекоха „Нова Москва“. Изкуството принадлежи на народа. Изкуството — за масите, и тем подобни. Поставяха тук революционни, пропагандистки, новаторски спектакли, стараеха се изкуството на младата Страна на съветите по нищо да не напомня класическия театър, процъфтявал при царизъм-империализма. Театърът, който през няколкото дореволюционни години бе свикнал с багри, ярки прояви, музика, бурлеска и всеобща радост и веселие, прие новите постановки с ентусиазъм, всичко много му харесваше, той смяташе, че театърът трябва да бъде именно такъв и никакъв друг, но всъщност база за сравнение просто нямаше.
След войната, модата на авангарда някак се позабрави, започнаха да поставят родна и чуждестранна класика и съвременни идеологически проверени пиеси, поставяха ги строго, по системата на Станиславски и Немирович-Данченко, без нещата, които толкова харесваха на Театъра и с които той беше свикнал през годините на съществуването си. Всичко беше много сериозно, много правдиво, много жизнено, правдоподобно. И на Театъра жестоко му доскуча. Нямаше празник. Нямаше…
После, през седемдесетте години, дойде режисьорът, когото Театърът бе чакал: новатор, който не се страхуваше от смели експерименти, весел, неординарен, талантлив и ярък. Театърът оживя. Без оная класика, дето прилича повече на документален филм за заседание на партиен комитет или за революционна действителност, без скука, без монотонност, всичко е разнообразно, смешно и неразбираемо. Или пък много сериозно и дори тъжно, до сълзи, но пак трудноразбираемо, само през сукното на кулисите прониква смътно усещане за трагичност и непоправима загуба, маскирано със странни и чудновати образи в текста, костюмите, декорите и актьорската игра.
От момента на създаването му Театърът бе живял с чувството, че ей сега, аха-аха завесата ще се вдигне — и ще започне чудото. И с идването на новия режисьор това чудо се върна в живота на Театъра и отново се появи тайната, и отново се породи предвкусването на нещо вълшебно.
А после онзи режисьор почина и на негово място дойде скучният Богомолов, който не само не уважава по-възрастните актьори и не смята хората за хора, ами и не поставя неща, които харесват на Театъра. То е ясно, че трябва да има постъпления, билетите да се продават, та със спечелените пари всички да получат заплати, да се купят материали за оформлението на нови спектакли и изобщо, да се решат безброй финансови въпроси. Но нали предишният режисьор все някак решаваше тези проблеми, без да е скучно… Впрочем тогава имаше съветска власт и всички пари идваха от бюджета, а сега на човек главата може да му се пръсне, докато разбере откъде се вземат парите. Може и да не беше лош тоя Богомолов, но Театърът не го обичаше, просто не го обичаше. В края на краищата главният човек в театъра е артистът, защото именно той излиза на сцената и именно той поднася на зрителя всичко, което са имали да кажат авторът на пиесата и режисьорът. Ако го няма артиста, ако ще да си сто пъти Нобелов лауреат за литература, никой няма да види пиесата ти на сцената, и ако ще хиляди пъти да си носител на наградата „Златна маска“, без актьори нито един режисьор няма да въплъти замисъла ти в спектакъл. Така че, бъдете така добри, уважавайте актьора, обичайте го и задоволявайте всички негови капризи, защото без него няма да има нищо. Абсолютно нищо. Никакви театри, никакви драматурзи, никакви режисьори, дори членовете на журитата, дето разпределят наградите, няма да имат какво да правят.