Втората сцена показва събитията според версията на адвокатката на Марина. Зиновиев се е самоубил поради депресия, предизвикана от ситуацията с болестта и смъртта на майка му. Когато при него е дошъл Юрий, Зиновиев е споделил с неочаквания гост своите преживявания, разказал е всичко подробно и честно, но Юрий е реагирал на този разказ с такъв ужас и отвращение от стореното, че само е затвърдил у Зиновиев мисълта да посегне на живота си.
И накрая — третата сцена: Марина Зиновиева е призната за виновна, издадена е присъдата, Юрий излиза от съдебната зала, произнася тържествуващ монолог и на зрителя показват какво се е случило в действителност. Юрий наистина е ходил при Зиновиев, говорил е за компенсация, а Зиновиев му е разказал за смъртта на майка си. Юрий е реагирал цинично и жестоко и като се е възползвал от момента, е сипал в манерката таблетките, написал е на компютъра прощалното писмо и го е запазил във флашка, която да подхвърли на Марина Зиновиева. По този начин е искал тя да бъде осъдена, за да й отмъсти.
— Мда — разочаровано проточи Чистяков, след като Настя дочете пиесата до края, — не е „Мишеловката“, определено.
— Нито пък „Свидетел на обвинението“ — съгласи се Настя и грижливо прибра листовете в прозрачния джоб.
Алексей се намръщи в недоумение и я погледна, сякаш не я бе разбрал.
— „Свидетел на обвинението“ ли? Това пък какво общо има?
— Е, как, Льоша, и това е от Агата Кристи, както „Мишеловката“ — учуди се Настя.
— Но аз имах предвид съвсем друга „Мишеловка“ — поясни той. — Имах предвид „Хамлет“.
— „Хамлет“ ли?! Льоша, ти си гений! — радостно извика Настя и на един дъх допи останалия изстинал чай от чашата на Льоша.
Това било, значи… Ето какво се е криело зад слабо убедителните обяснения на Лесогоров, че му харесвал режисьорският подход на Богомолов и че от дете обожавал Арбенина. Неслучайно, значи, тя долови някаква лъжа, неслучайно положи усилия, за да се убеди, че Артьом лъже. Била е права, на него му е бил крайно необходим именно този театър, защото в него… Не, не скандална ситуация, не конфликт — тук Настя бе сбъркала. В театър „Нова Москва“ има нещо. Или някой. И всичко това е било замислено изключително с цел този „някой“ да бъде провокиран, каквото се е опитвал да направи принц Хамлет с помощта на пиесата „Мишеловка“. Лесогоров е разбирал, че това, което е предприел, много прилича на Шекспировия сюжет, нито за миг не го е забравял, „Хамлет“ не му е излизал от главата, мислите му постоянно са го връщали към пиесата… И постепенно в главата му са изниквали и са се оформяли някакви съображения, някакви идеи, свързани с трагедията на Шекспир, но без никакво отношение към реалните събития в театъра. Това са били просто съображения и Артьом ги е записвал.
Колко жалко, че тя не се сети да копира за себе си първоначалния вариант на пиесата! Защото в последния вече много неща са поправени и променени, а тя трябваше да види как е изглеждал материалът, с чиято помощ младият журналист Лесогоров е смятал да поднесе своята „Велика провокация“. Добре де, утре още сутринта може да отиде при следователя Блинов, да намери сред книжата първоначалния вариант и да го прочете, а сега има смисъл да се задълбочи в стенограмите — нали по тези текстове също може да си създаде доста пълна представа как е изглеждала пиесата „Правосъдие“ в самото начало.
Настя пусна мъжа си да си ляга и седна в кухнята с купчинката разшифровани текстове. Когато ги преглеждаше първия път, тя бе търсила нещо без връзка с репетициите и не бе намерила. А сега четеше текстовете по съвсем друг начин. И съвсем неочаквано й направиха впечатление изключително точните юридически формулировки — тежки, тромави, спънати, но приети в официалната правосъдна система. В хода на репетициите те се бяха преобразували в обикновени, разговорни, но неправилни. Например фразата: „Изготвила с помощта на персонален компютър предсмъртна бележка от името на Зиновиев“, се бе превърнала в думите: „Написала на компютър прощално писмо“. И друго: „На съдебното заседание подсъдимата Зиновиева не се призна за виновна в предявеното й обвинение“, след поправката съществено бе съкратена и сега звучеше така: „Отрече всичко“. Вярно, смисълът е ясен, но такива думи не могат да се срещнат в нито една присъда. И още: „По този начин Зиновиева, действайки по горепосочения начин при горепосочените обстоятелства, е извършила умишлено убийство на съпруга си Зиновиев и е инсценирала неговото самоубийство“. Нанесената от автора под натиска на актьорите поправка е превърнала тази дълга фраза в кратко резюме: „Ето така го е убила“.