Настя намери доста такива примери. Откъде ли Лесогоров е научил тези точни формулировки? Обикновено писателите, пък и журналистите, не ги използват, пишат по-простичко, за да звучат разбираемо, а често и просто не знаят тези правилни, твърдо възприети юридически формулировки. Значи, Лесогоров е имал консултант, някой професионален юрист. И Настя непременно трябва да го намери.
Замисли се. Какви други варианти има? Например автор на пиесата, истинският автор може да не е бил Артьом, а съвсем друг човек, някой с юридическо образование, може би следовател, съдия или служител от прокуратурата. А Лесогоров по някакъв начин е присвоил произведението и го е представял за свое. Напълно е възможно, историята познава такива случаи. Между другото, това напълно обяснява защо той с такава лекота и охотно се е съгласявал на всевъзможни преработки на текста. Какво толкова? Не му е било жал, нали текстът не е негова рожба.
Или пък обяснението е такова: Лесогоров е използвал материали от реално наказателно дело и е преписал всички формулировки от истински юридически документи. Тогава Настя трябва непременно да научи кое е това дело, защото като нищо може да се окаже, че престъпникът е един от свързаните с нейния случай хора.
Трябва да проверява, всичко трябва да проверява. И не да чете първоначалния текст на пиесата, както бе планирала за следващата сутрин, а да отиде в Подмосковието, в град Шиловск, където е живял и работил Артьом Лесогоров.
Тя замина рано сутринта и към единайсет часа пристигна в Шиловск. Не беше трудно да намери редакцията на местния вестник, само че се оказа доста сложно да проникне при някого от ръководството. Впрочем, след като изслуша небрежните обяснения на тема: „Той е зает, на съвещание е, има оперативка, замина“, Настя реши да действа по-простичко и тръгна да търси врата, на която да пише нещо като „Криминална хроника“. Доста бързо намери тази врата, а зад нея — нежно целуваща се млада двойка. Деликатно се окашля, но май нейното присъствие не смути особено двойката. Момчето и момичето се отдръпнаха леко, но не промениха позата си, така си и останаха прегърнати.
— Серьожа обаче го няма — веднага заяви момичето, — замина и днес няма да се върне.
— Не търся Серьожа — усмихна се Настя. — Трябва да поговоря с някого за Артьом Лесогоров. Може ли с вас?
Лицето на момичето моментално, като по поръчка, стана мрачно и печално, момчето също се опита да изиграе скръб, но не толкова успешно.
— Ох, Артьом… — момичето дори сякаш изхлипа. — Такова нещастие… Цялата редакция бяхме на погребението. Колко лошо… А вие от милицията ли сте?
В тази стая едва ли ще поискат да проверят удостоверението й, значи може да поизлъже.
— Занимавам се с разследването на неговата гибел. Кажете, Лесогоров отдавна ли работеше при вас?
— Как да ви кажа… — сви рамене момчето. — И да, и не. Тоест във вестника — отдавна, а в нашата редакция — отскоро. И изобщо, той отдавна не работи тук на място, беше си взел творчески отпуск.
— Творчески отпуск ли?
— Ами да. Отишъл при главния, казал, че иска да напише художествено произведение, и поискал една година. Естествено, главният не му дал отпуск, това не е прието при нас, казал направо напускай и прави каквото щеш, но ако намислиш да се върнеш, ще се радваме веднага да те вземем обратно. И така решили въпроса.
— А да знаете случайно защо Лесогоров така изведнъж се е захванал да пише художествено произведение? — попита Настя.
— Ами той изобщо си беше такъв разпилян — оживи се момичето и се освободи от прегръдката на любимия си, премести се на другото бюро. — Отначало се специализираше повече в политиката — разни депутати, избори, скандали, черен пиар и разни такива. А после изведнъж започна да пише криминални очерци, и то такива ярки, интересни! Целият град се нахвърляше да ги чете. Ние бяхме сигурни, че ще продължава в тази насока, а той реши да вземе творчески отпуск.