— Спомням си ето този случай, а, и този… А този не си го спомням. Или съм го забравил, или е било преди да ме преместят тук.
— Или е плод на фантазия — предположи Настя. — При всяко положение трябва ми информация по тези дела. Ще ми помогнеш ли?
— Имам ли избор, пенсионерке моя — весело въздъхна Тимонин. — Още веднъж те питам: идваш ли да обядваме?
— Не, ще тръгвам, досега бях в едно заведение, нахраних се с пирожки.
— Тогава аз ще бягам, извинявай, но нямам никакво време. Остави си телефончето, ще ти звънна, когато науча нещо.
Излязоха заедно от кабинета и слязоха на първия етаж. Тимонин свърна към стола, а Настя излезе на улицата. Хрумна й скандалната мисъл да се отдаде на безделие и просто да се разходи из града, да позяпа къщите, хората, магазините и заведенията, но ръмеше студен дъжд, а тя нямаше чадър… Наложи се да се качи в колата и да се върне в Москва.
По пътя Настя усети, че ужасно я боли гърбът и болката се мести към крака. Беше си мислила да прекара втората половина на деня в театъра, да помага на Антон Сташис и да изпълнява възложената й задача, но ако искаше да запази работоспособността си за близките дни, трябваше да се прибере, да легне на пода и да пъхне под кръста си гуменото килимче апликатор, набучкано с игли. Обикновено това й помагаше, ако процесът не беше запуснат, а излови обострянето още в началото. Тя звънна първо на Стасов, после на Зарубин и накрая на Сташис, убеди се, че животът не спира без нея, върви си нормално, и пое право към къщи.
Да лежи на апликатора беше болезнено, но само през първите три минути, после се появяваше приятна топлина, по гърба й плъпваха електрически тръпки и само след двайсет минути Настя обикновено заспиваше. Така стана и този път. През съня тя чу как се прибра мъжът й, който щом я видя да лежи на пода, веднага разбра всичко, внимателно притвори вратата и отиде в кухнята. Настя искаше да се събуди и да си поговори с него, но сънят беше толкова сладък…
Събуди се от звъна на мобилния телефон — обаждаше се Тимонин.
— Всички дела са истински — съобщи той — и всички са водени от следователя Тихомиров. Това достатъчно ли ти е?
— Напълно — зарадва се Настя. Значи, един и същ следовател. Ето го, значи, източника на информация, от който Лесогоров е черпел материали за своите очерци. — А как мога да се видя с този Тихомиров? Още утре, а?
— Няма да стане — много сериозно отговори Тимонин. — Анатолий Петрович почина.
— Какво?! — ахна Настя. — Кога?
— Ами доста отдавна, през пролетта на девета година.
— Един момент — помоли тя и тромаво се надигна от пода.
Сложи телефона на бюрото и с пъшкане измъкна от чантата си флашката с материалите на Лесогоров, постави я в компютъра. Чул шума, от кухнята надникна Чистяков.
— Да ти помогна с нещо? Защо си скочила?
— Благодаря, слънчице, ще се справя — отговори тя и защрака с мишката.
— Ей, какво правиш там, изчезна ли? Ехооо, Каменская! — долиташе от слушалката.
Тя стисна телефона между бузата и рамото си и каза:
— Тук съм, почакай една минутка, става ли? Трябва да проверя нещо.
— Ами проверявай си, а после ми се обади.
— Не, вече съм готова…
Точно така, всички очерци на Артьом Лесогоров бяха публикувани през май и юни тази, десета година, тоест повече от година след смъртта на следователя Тихомиров. Значи следователят не беше консултирал журналиста и не му беше помагал по никакъв начин, но все пак материалите по делата, които бе водил, по някакъв начин бяха попаднали в ръцете на Артьом.
— Можеш ли да ми намериш координатите на вдовицата на Тихомиров или на неговите деца? Останал ли е някой негов роднина във вашия град?
— Вдовицата, Надежда Ароновна, познавам я. А на теб за какво ти е?
— Трябва ми. Тимонин, направи ми тази услуга.
Чу се как Тимонин шумоли със страници, явно прелистваше някакъв справочник или бележник.
— Добре, запиши си адреса. Но имай предвид, ще черпиш.
— Готово — усмихна се Настя.
Значи, утре сутринта ще трябва отново да пътува до Шиловск. Или да изпрати Антон? След днешната епопея с гърба не би трябвало отново да седи неподвижно в колата по пътя нататък и още толкова по обратния. Но утре е събота, а Антон има деца… Вярно, той казваше, че не е нужно да го съжалява и щади, но все пак е неудобно, тя прекрасно може да се справи сама, нали за срещата с Надежда Ароновна не й е нужен официален статут. Засега не й е нужен. А после ще видим.