Надежда Ароновна Тихомирова посрещна Настя приветливо, явно Тимонин все пак й се беше обадил.
— Такова нещастие с Артьом — говореше тя, докато водеше Настя към малкия, но много уютен хол. — Просто не ми го побира главата: младо талантливо момче — и изведнъж такава страшна смърт! А вие защо решихте да разговаряте с мен? Смятате, че знам нещо за Артьомка ли?
За Артьомка. Ето това вече е интересно. На никого не би минало през ума при издирването на свидетели, знаещи нещо за Артьом Лесогоров, да разговаря с вдовицата на починал преди година и половина следовател. Може да се каже, че Настя бе извадила невероятен късмет. Чиста случайност.
— Вие добре ли го познавахте? — попита тя.
— Артьомка ли? Той ми беше ученик — с усмивка обясни Надежда Ароновна. — Разбирате ли, цял живот съм била учителка, Артьом учеше при мен.
— И с покойния ви съпруг ли се познаваше?
— С Толя ли? — искрено се учуди Тихомирова. — Не, доколкото знам, никога не са се срещали. До миналата година Артьом дори не беше идвал вкъщи.
— А какво се случи миналата година?
Надежда Ароновна въздъхна и премести поглед към портрета на мъжа си, който беше окачен на стената. Не твърде красиво лице, дълбоки мимически бръчки, в очите — упорство и неотстъпчивост. Вероятно Анатолий Петрович бе имал труден характер.
Анатолий Петрович Тихомиров започнал да се готви за пенсиониране предварително, две, дори три години преди да стигне нужната възраст. Искал след това да се заеме с писане на мемоари и започнал най-подробно да си записва вкъщи своите впечатления и хода на разследването по най-интересните дела, особено по тези, които така и останали неразкрити. След неговата скоропостижна смърт Надежда Ароновна дори забравила за тези записки, а после, след няколко месеца, си спомнила и решила да направи известни усилия, за да доведе докрай замисленото от мъжа й. Самата тя не притежавала литературен талант, но пък винаги поддържала отношения със своите завършили ученици, сред които бил и Артьом Лесогоров, който станал журналист. Именно към него се обърнала Тихомирова с предложение да направи литературна обработка на записките на мъжа й. Артьом имал талантливо, леко перо и в училище получавал само отлични оценки за съчиненията си. Надежда Ароновна предала на Лесогоров всички материали на мъжа си, та той да ги превърне в книга, която да бъде публикувана под двете имена — на Тихомиров и на Лесогоров. Артьом с готовност се заел с работата, книга обаче все не се получавала, макар че журналистът използвал предадените му материали за няколкото очерка, публикувани в местния вестник, а единият, най-скандалният, за бизнесмена Андрюшин, дори бил препечатан в централната преса.
— Сега, когато Артьомка вече го няма, книга определено няма да бъде написана — тъжно каза Надежда Ароновна. — А аз толкова се надявах поне нещичко да остане за спомен от Анатолий Петрович. Жалко, че стана така.
— Но нали можете да предадете материалите на друг човек, да направите втори опит — предложи Настя.
— Но как да намеря материалите? Дадох всичко на Артьом, не се сетих да ги копирам. Когато си имаш работа с млад човек, и през ум не ти минава, че и той е смъртен и с него може да се случи какво ли не… — разстроено каза Тихомирова. — Слушайте, нали вие се занимавате с разследването, обещайте ми, ако записките на Толя се намерят, да ми ги върнат. Обещавате ли?
Настя поклати глава.
— Това не е в моята компетенция, за съжаление. Ако се окаже, че записките са веществени доказателства, съдът ще решава съдбата им, а не аз. А ако се окаже, че нямат отношение към убийството на Артьом, разбира се, ще ви ги върнат. Но при условие че изобщо ги намерят.
— Колко жалко — повтаряше Надежда Ароновна, докато изпращаше Настя, — колко жалко, че стана така. Толкова исках да остане нещо от Анатолий Петрович.
От колата Настя се обади на Зарубин и го помоли да й продиктува официалния адрес на Лесогоров в Шиловск.
— Искам да видя какво става в жилището му, дали там живее някой и изобщо, има ли нещо интересно — обясни тя на Сергей.
— Забрави — веднага реагира Зарубин. — Няма да ходиш там сама.
Настя се сепна и замълча. Серьожа беше прав, посещение в жилището на потърпевш може да се осъществява само с определени пълномощия. Защото ще вземе да отиде сама, някой ще забележи, а когато отидат за официален обиск или изземане, там вече няма да има нищо. Още не може да се пренастрои и да не забравя, че е никой. Но нали някъде там са материалите на следователя Тихомиров, къде другаде, ако не в дома на журналиста, щом не ги откриха в жилището при театъра.