— Не е в течение на московските му работи, значи — тихо повтори Настя. — Ами на шиловските? Може да е в течение на работите на Лесогоров в Шиловск?
— Не са я питали за това. Нали нашата основна версия е свързана с Москва.
— Нашата основна версия сега, Антоне, е свързана с Шиловск — строго каза Настя. — И тя ще си остане основна, докато не я разнищим докрай и не разберем, че за пореден път нищо няма да излезе и от нея. Ето това е моето оптимистично решение на въпроса.
Той се разсмя, разсмя се и Настя.
Доста се лутаха, докато намерят улицата, на която бе живял Артьом Лесогоров. По-точно, улицата намериха лесно, но блок и вход на нея нямаше. Както често се случва, оказа се, че блокът се намира на съвсем друго място, но се води именно на тази улица.
Отвори им симпатично младо момиче със свободна тениска, с три номера по-голяма от нужното, и дънкови гащета. Целият апартамент беше разхвърлян, подът беше задръстен от кашони, на масата в центъра на стаята бяха натрупани дрехи.
— Опитвам се да си събера багажа — виновно се усмихна момичето на име Вика. — Мислех, че ще поживея тук, докато Артьом е в Москва, нали замина за дълго време, така че разчитах, че имам още няколко месеца. А сега трябва да напусна, роднини на Артьом се обадиха от Волгоград, интересуват се от апартамента.
— Няма да ви откъснем задълго от работата ви — каза с усмивка Антон. — Кажете ни, Вика, след като замина за Москва. Артьом идвал ли е тук? Оставал ли е в този апартамент?
— Да, разбира се — кимна Вика. — Не много често, примерно веднъж на две седмици.
— И защо идваше? Какво правеше, с какво се занимаваше тук?
— С някакви книжа — четеше, пишеше… — сви рамене Вика. — Нищо особено. Вече почти не разговаряхме с него. Бяхме се отчуждили. Здравей — здравей, довиждане, ще тръгвам.
— Бихме искали да видим тези книжа — помоли Настя.
— Заповядайте, гледайте ги, не съм пипала нищо по бюрото му.
Вика посочи бюрото, поставено в съседната миниатюрна стаичка. Настя и Антон започнаха да изучават съдържанието на папките и джобовете. Почти веднага намериха записките на Анатолий Петрович Тихомиров. Дори папката беше различна — старомодна, мукавена, с памучни вързалки, такива папки хората използваха преди двайсетина години.
— Може ли да вземем това? — попита Вика Антон.
— Разбира се — равнодушно отговори момичето.
— Дали да не оформим изземането? — шепнешком попита Настя, когато Вика се отдръпна и продължи да подрежда дрехите в кашон. — Че знае ли човек.
— Няма нужда — махна с ръка Антон, — ще минем без това. Ако се наложи да изземем компютъра, тогава вече ще го направим с постановление, а това…
Когато се качиха в колата, Настя веднага вдигна облегалката. Няма да може да полежи по обратния път, ще трябва да чете записките на следователя. Всъщност „ще трябва“ са неправилни думи. Тя ще чете. Иска да ги прочете и да се убеди, че версията й е вярна. Или невярна.
Веднага откри интересуващите я страници от записките на Тихомиров, бяха най-отгоре в дебелата папка. Случаят с бизнесмена Леоничев. Историята със заболяването и смъртта на майка му. Неговото самоубийство. Негодуванието на жена му и нейните разговори с приятели и познати. Всичко беше като в пиесата „Правосъдие“.
И не съвсем като в пиесата, защото записките се оказаха недовършени. Последното, което беше записано по случая с Леоничев, беше фразата: Много интересно си поговорих с М. А. Торлакян. Излиза, че всички нишки водят към „Нова Москва“. И дата.
И нищо повече. Това беше написано в горната третина на страницата, другите две трети от листа бяха останали празни.
Настя помисли малко, извади телефона и набра номера на Надежда Ароновна.
— Извинете, бихте ли ми казали на коя дата почина Анатолий Петрович? — попита тя.
Чу отговора, отново погледна датата под последната бележка. Точно така, Анатолий Петрович Тихомиров бе починал на другия ден, след като бе записал информацията за М. А. Торлакян. И кой знае защо, тази информация го бе довела до мисълта за театър „Нова Москва“. Защо ли? Какво толкова бе научил? Ходил ли е в театъра, успял ли е, или само се е канел?
— Защо не вземеш да се поизмиеш — презрително каза Гарванът на Котарака Хамлет, — изглеждаш ужасяващо.