— Аз не ви казах — с кротка усмивка призна Змеят, — но когато тръгнахме да се мием, по пътя извиках две врабчета и ги помолих да изкълват всички сплъстени топчета. Нали се получи красиво?
— Нищо особено — промърмори Гарванът.
„Ох, почакайте вие — мислеше си той свадливо, — ще видите вие една красота. Звезди посред бял ден ви чакат.“
И като цяло се оказа, че не е далеч от истината. Още щом отново се почувства породист, красив и почти здрав, Котаракът Хамлет забрави къде се намира и на кого дължи оздравяването си.
— Вие тук живеете някак плебейски — заяви недоволно, когато за пореден път му донесоха на широк лист от репей топчета, направени от насекоми, изсушена тревица и наситнени зеленчуци. — Татенцето, макар да беше беден, ме хранеше от порцеланова чинийка.
— Ами именно защото е бил беден — веднага се намеси Гарванът, — е приспособил за тебе чинийка от сервиза си, не е имал пари за специална паничка. Всички прилични котки, между другото, ядат от метални паници.
— Е, и все пак — упорстваше Котаракът. — Когато бях малък и още не бяха ме дали на татенцето, спомням си, лежахме с майчето в копринена кошничка, идваха гости, гледаха ни, свиреше красива музика, миришеше на парфюм. А тук при вас какво? Само си приказвате и нищо не се случва. А пък когато боледувах, ме носеха при специален лекар и той ме лекуваше в специална стая.
Тогава вече Гарванът не можа да скрие възмущението си:
— Ами че тук около теб се въртят четирима доктори, само дето не ти духат в задника! Змеят лови каквото може, аз ти търся насекоми. Катеричката готви, събира билки, прави ти отвари, компреси. Камъкът работи като грейка, а ти искаш още и още, ненаситна твар такава! За някаква красота претендираш, за изтънчени удоволствия! Като не ти харесва при нас — прав ги път, за нас ще е по-лесно!
Котаракът обидено се нацупи и му обърна гръб.
— Гарване, Гарване — започна да успокоява приятеля си Камъкът, — недей така, защо го правиш? Уважаемият Хамлет е свикнал с друг начин на живот, в това няма нищо лошо, за нищо не е виновен. Не се карайте, приятели. Хайде по-добре да се върнем към Шекспировия „Хамлет“, нещо съм го позабравил. Каква беше историята с „Мишеловката“?
Разбира се, Камъкът нищо не беше забравил и Гарванът прекрасно разбираше това. Обикновен дипломатически ход, за да отърси Гарвана от негативните емоции и да даде възможност на Котарака да почувства, че е нужен и значим. Ах, старият глупак! Защо ли трепери толкова над тоя Котарак?
Знатният театрал Хамлет веднага забрави обидите и се захвана да обяснява:
— В „Хамлет“ по едно време идват пътуващи актьори и Хамлет ги моли да изиграят за целия кралски двор пиесата „Мишеловката“, в която ще бъде представено убийството на баща му с всички подробности, известни само на непосредствените участници в произшествието, тоест на убиеца Клавдий и неговата жертва. Хамлет-младши иска да види как ще реагира Клавдий на постановката му, дали няма да се издаде. При това Хамлет е написал лично част от текста, за да го доближи до реалната история.
— Излиза, че Лесогоров нарочно е написал пиесата и я е донесъл в театъра, за да сплаши някого? Ти как мислиш, Гарване?
Естествено, сега Камъкът се обръща към Гарвана, за да му даде думата и по този начин да неутрализира назряващия конфликт. Виж го ти миротвореца! Гарванът искаше гордо да премълчи в отговор, но естествено, не можа.
— Или да сплаши, или да провокира — каза тежката си дума той. — Такова е моето мнение.
Но на Камъка това му се видя недостатъчно и той продължи да се прави на слабоумен.
— Но защо?
Слава богу, това представление омръзна и на Змея и той реши да сложи край.
— Е, това да решават детективите, затуй им плащат, а нашата работа е да гледаме и да изпитваме удоволствие. Скъпи Гарване, достатъчно ли си почина, за да отлетиш да погледаш още? Защото ние изгаряме от нетърпение.
„Скъпи Гарване“… Гледай ти! Дочака добра дума от тая мършава връв. И то пак заради Котарака.
Настя и Антон отново прекараха целия понеделник в театъра в опити да изяснят дали през април 2009 година тук е идвал следователят Тихомиров и ако е идвал, с кого се е срещал и какво е питал. Всички въпроси оставаха без отговори, никой не можа да си спомни нищо подобно. От една страна, вече беше минала година и половина, много неща можеше да са забравени, но от друга, посещението на един следовател в театър не е обичайно събитие, би трябвало да се запомни.