— И тъй, имаме три варианта — унило констатира Настя. — Първият е: Тихомиров не е стигнал до „Нова Москва“. Вторият: бил е тук, но незнайно защо са забравили за него. И третият: бил е тук, не са забравили за него, но не ни казват по някаква причина.
— Аз бих уточнил — възрази Антон. — Тихомиров е бил тук и е разговарял с един конкретен човек, не се е обръщал към никого другиго. Именно затова никой не си го спомня.
— Освен този конкретен човек — подзе Настя, — който ни лъже.
— Или когото не сме намерили. Защото днес не цялата трупа и не всички служители са в театъра. И това означава, че с вас стигнахме до мястото, от което преди време започнахме: трябва отново методично да разпитваме всички, без изключение, служители, включително онези, които са работили тук през пролетта на девета година, но сега не работят в театъра.
Настя се хвана за главата. Боже мили! Не, няма да издържи това за втори път.
— Остава ни Богомолов, когото не можем да попитаме, но Тихомиров може да е идвал именно при него — с плаха надежда каза тя. — Трябва да поговорим с Елена Богомолова, може мъжът й да й е казал за това посещение.
Антон с готовност извади телефона си.
— Да звъня ли?
— Звънете.
Но надеждата угасна още преди да се разгори. Елена Богомолова твърдо заяви, че мъжът й никога не й е говорил за някакъв следовател Тихомиров.
— Отново сме в задънена улица — каза Настя. — Или Богомолов наистина не се е срещал с Тихомиров, или е скрил това от жена си. И ако го е скрил, трябва да е имал много солидни причини. Добре, Антоне, с питане нищо няма да постигнем, пак през цялото време ще подозираме, че ни лъжат. Ще опитаме по друг начин. Идете при Блинов и вземете от него искане за достъп до архива на Шиловския съд, ще прочетем делото за Леоничев.
И отново дълго пътуване до Шиловск, което във вторник отне два пъти повече време, отколкото през почивните дни. Гърбът на Настя я болеше, но тя гълташе обезболяващи хапчета и мъжествено търпеше. Докато с Антон пътуваха за родния град на Артьом Лесогоров, звънна Сергей Зарубин и съобщи, че М. А. Торлакян е починала през лятото на 2009 година, три месеца след Анатолий Петрович Тихомиров, а преди това е работила като портиер в един блок в Шиловск.
— Ще си запишеш ли адреса?
— Ще го запомня — отговори Настя.
Вярно, вече не е младо момиче, но все е в състояние да запомни един адрес. Адресите се оказаха два, единият на местоживеенето на Маргарита Андреевна, другият — на който тя бе работила. Но за Настя Каменская не беше непосилна задача да запомни и двата адреса.
В Шиловск се разделиха, Антон получи от архива делото за убийството на Леоничев и остави Настя да го проучва, а той тръгна да събира информация за покойната Маргарита Андреевна Торлакян.
От записките на Анатолий Петрович Тихомиров личеше, че той е имал определени съмнения във вината на Светлана Леоничева, която била осъдена от Шиловския съд на осем години лишаване от свобода. Същите съмнения Настя видя и в материалите на наказателното дело в частта, която бе водена от внезапно починалия следовател. След смъртта на Тихомиров делото е било предадено на следователя Яцук, който е повел следствието по най-очевидния път, без да се замисля много-много и без да заостря вниманието си върху детайлите. Уликите са налице, показания на свидетели има, какво повече е нужно? Очевидно не му се е искало да рови надълбоко, стремял се е да приключи делото колкото може по-скоро и да го предаде в съда. И напълно е преуспял в това.
След като делото е поел Яцук, не се появява вече никакво споменаване на театъра. Но откъде се е взело то в записките на Тихомиров? А и никаква портиерка Торлакян не е била призовавана като свидетел или разпитвана. Като погледна в делото адреса на местопрестъплението, тоест жилището на съпрузите Леоничеви, Настя мислено си отбеляза, че той напълно съвпада с адреса на местоработата на портиерката Маргарита Андреевна Торлакян. Тоест беше съвършено очевидно, че Анатолий Петрович Тихомиров се е опитвал да изясни кой е идвал у Леоничеви напоследък, преди смъртта на потърпевшия.
Като цяло фабулата изглеждаше горе-долу същата като в пиесата „Правосъдие“: някой си Леоничев, жител на град Шиловск и собственик на скромен строителен бизнес, дълго плащал пребиваването на старата си майка в частна клиника, дори вземал пари назаем, за да не ги тегли от бизнеса си. Сметките за клиниката, която се намирала в Москва, били огромни, но той плащал, докато можел. После възможностите му секнали, кризата през 2008 година ударила преди всичко строителния бизнес, Леоничев едва си върнал дълговете и започнал малко по малко да изтегля средства вече от бизнеса, но в един прекрасен момент се изправил пред дилемата: или да продължава да черпи пари от себе си и да постави своя бизнес на ръба на катастрофата, или да премести майка си в общинската болница в Шиловск, тоест да престане да плаща. Майката била много възрастна, на 94 години, в почти коматозно състояние и лежала в реанимацията, включена на животоподдържащи апарати. Превозването й в друга клиника би изисквало временно изключване от апаратите, лекарите, както обикновено, не давали точни прогнози, казвали, че тя може да понесе преместването, но може и да не го понесе. Леоничев рискувал, но пътят по парализираната от задръствания Москва отнел прекалено много време и майката починала в линейката. По времето, когато Леоничев вземал своето трудно решение, жена му Светлана била в отпуск, който прекарвала в чужбина. Когато се върнала, научила, че свекърва й е вече погребана. Светлана била крайно недоволна, че не са й съобщили навреме и не са й дали възможност да присъства на погребението заедно с мъжа си. Това според следствието станало първата капка, паднала в чашата. След известно време Светлана случайно среща в Москва завеждащия на отделението по реанимация в частната клиника, където дълги месеци лежала свекърва й, и научава от него, че Леоничев сам е взел решението за изключване на майка му от апаратите и за нейното преместване от московската клиника в Шиловската болница. А мъжът й не й бил казал нищо за това! Казал й само, че майка му починала в болницата. Светлана се нахвърлила на мъжа си, нарекла го чудовище, звяр, крещяла, ридала. По дяволите бизнеса, по дяволите парите, само майка му да беше останала жива, макар и почти в кома, в безсъзнание, в реанимацията. Светлана щедро споделяла негодуванието си с околните и много скоро всички приятеля и познати вече знаели, че тя се страхува от мъжа си, смята го за убиец, негодник и боклук, недостоен да живее на тази земя.