„Какво пък, ще се срещнем с този адвокат“, реши Настя и затвори папката с делото.
Борис Аркадиевич Мец дълго не можа да схване за какво са й на пристигналата от Москва Анастасия Павловна Каменская подробности от безславно изгубеното миналата година дело.
— Получили сте някаква възможност да докажете невинността на моята подзащитна ли? — попита той.
— Не — призна Настя. — Не става дума за това.
— А за какво тогава? И изобщо, кой ви е наел?
Настя не рискува да излъже адвоката, като се представи за пълноправен служител на криминалната милиция — нали той е достатъчно умен, за да й провери удостоверението, така че се наложи да му каже истината.
— Наеха ме да помагам при разследването на покушение срещу един жител на Москва. Но имам основания да смятам, че в делото на Светлана Леоничева се съдържа важна за мен информация. Моля ви, помогнете ми.
Борис Аркадиевич бързаше, имаше много работа и уговорени срещи. Когато Настя разговаря с него по телефона, той с усилие отдели малко време между пет и шест часа вечерта, като каза, че пак между пет и шест, освен да разговаря с натрапчивата московчанка трябва да хапне нещо и да стигне от сградата на съда до следствения изолатор. Омекна едва когато Настя предложи да го почерпи с кафе в бара на най-скъпия ресторант в града.
— Аз ще си платя — каза той насмешливо, — но вашият порив издава сериозността на намеренията ви. Явно наистина сте в крайна нужда.
В ресторанта той пристигна в пет и четвърт — слаб, строен, не много висок и почти напълно плешив, с голям нос и изразителни тъмни очи. Бързо направи поръчка, бързо задаваше въпросите си и по всичко личеше, че този човек не е свикнал да си губи времето. Когато разбра, че няма да се отърве толкова лесно от Настя, бързо и ясно разказа за делото на Леоничева.
Светлана Леоничева не признала нищо нито пред следствието, нито пред съда, но адвокатът Мец не й повярвал: уликите били налице — и флашката с вариантите на предсмъртното писмо, намерена на бюрото в офиса й, и свидетелските показания, че Светлана била страшно възмутена от постъпката на мъжа си спрямо майка му. Тактиката, избрана от защитника, била да се постарае да докаже на съда, че Светлана много е обичала мъжа си и не е искала да го загуби. Борис Аркадиевич попитал своята подзащитна кой може да даде показания в нейна полза и тя казала, че има една жена, която по принцип би могла да го направи, само че тя най-вероятно ще откаже да даде показания в полза на Светлана. Адвокатът настоявал — това бил единственият реален шанс да се поставят под съмнение показанията на свидетелите на обвинението, така че Светлана му дала координатите на своята бивша съученичка Дьомина.
— Само че преди да отидете при нея, моля, прескочете до дома ми, там сега се намира синът на мъжа ми от първия му брак, обяснете му, че ви е нужно да вземете нещо за мен. В хола има рафт с книги, там на една полица има не книги, а разни дреболии — фигурки, сувенири. Та на тази полица, дълбоко зад фигурките, има една кутия, а в нея — висулка на кожено шнурче. Дайте на Дьомина тази висулка и й кажете, че се разкайвам и я моля да ми прости, тогава тя може да се съгласи да даде нужните показания.
Борис Аркадиевич изпълнил всичко, за което го помолила Светлана, отишъл в дома й, издържал един твърде неприятен разговор със сина на потърпевшия, който посрещнал адвоката на нож и се разкрещял, че той се опитва да спаси от правосъдието убийцата на родния му баща, но се добрал до полицата със сувенирите. Кутията обаче се оказала празна. В нея нямало никаква висулка на кожено шнурче.
Въпреки това Мец намерил съученичката на Светлана и отишъл в дома й. Дьомина останала ужасена, когато чула, че Леоничев е загинал, а когато Борис Аркадиевич казал, че Светлана го помолила да й предаде висулката, се разплакала и няколко пъти попитала:
— Значи, така каза — че се разкайва? Каза, че ме моли за прошка, така ли? Искала е да ми даде пентакъла?
Тогава Борис Аркадиевич чул за пръв път думата „пентакъл“, но се сетил, че явно именно така се нарича висулката, около която се била разиграла цяла история.
— Разбира се, ще дойда в съда, непременно ще дойда — уверила го Дьомина, — ще кажа всичко, което трябва. Горката Света!
И наистина отишла, изказала се много емоционално. Подсъдимата Леоничева плакала, докато слушала нейните показания, и някои жени в залата също не могли да сдържат сълзите си. За съжаление обаче това не направило впечатление на съда, съдията повярвал на свидетелите, представени от обвинението, които твърдели, че напоследък Светлана се изказвала за мъжа си много негативно, мразела го, страхувала се от него, възмущавала се от постъпката му и го наричала чудовище и убиец.