— Ще ми дадете ли координатите на Дьомина? — помоли Настя.
— Разбира се, ще ви ги дам. Но естествено, не са у мен, обадете ми се довечера, по-късно, когато ще си бъда вкъщи, ще погледна в миналогодишния ежедневник.
— Благодаря. А каква е тази странна ситуация — Светлана Леоничева ви моли да вземете предмет от дома й, а този предмет го няма там? Не опитахте ли да разберете?
— Кога да разузнавам и разбирам! — махна с ръка Борис Аркадиевич. — Но естествено, попитах Светлана, нали трябваше да знае, че не съм изпълнил поръчението й. Казах й го веднага след като посетих апартамента, дори преди да отида при Дьомина, мислех, че тя може да промени поръчението или да ми даде други аргументи, които биха ми помогнали да придумам Дьомина.
— И как реагира Светлана?
— Беше извънредно смаяна и изказа предположение, че може да го е взел някой роднина, защото направили помен за мъжа й, после пристигнал синът му и може би той е довел някого вкъщи. Все пак от момента на арестуването на Светлана до откриването на липсата беше минало много време. А кутията не беше кой знае колко скрита, просто беше пъхната дълбоко в края на рафта. Нямаше дори ключе, всеки може да я е отворил и да е прибрал съдържанието.
— Светлана не ви ли каза нещо за стойността на висулката? Може да е била скъпа, бижу? Може да е била старинна?
— Доколкото разбрах, нищо особено — сви рамене Мец. — Впрочем не разпитвах много по въпроса. Напълно е възможно да е било скъпо старинно бижу. Просто би било странно толкова скъпа вещ да се пази толкова небрежно, практически пред погледите на всички, затова си направих извод, че висулката е била нещо евтино. Може и да съм се заблуждавал. Но сега това вече няма никакво значение.
— Така е — съгласи се Настя.
Можеше да се връща в Москва. Интересно, как ли е потръгнало на Антон, който трябваше да събере информация за Маргарита Андреевна Торлакян? И защо ли мълчи Серьожа Зарубин, който обеща да провери за онова пътнотранспортно произшествие? Настя замислено се взираше в телефона и се чудеше на кого да се обади първо — на Сташис или на Зарубин. Докато размишляваше, мобилният сам се пробуди и иззвъня с всички сили. На дисплея светна името Зарубин.
— Настя, нямам нищо за теб — радостно рапортува Сергей. — Не са регистрирани никакви сериозни пътнотранспортни произшествия с участие на служители от театъра.
— Ама абсолютно никакви? — не повярва Настя.
— Нали ти казвам: сериозни няма. Дребни — колкото щеш, но с пострадал човек не намерихме.
— Може да сте търсили лошо? — предпазливо предположи Настя.
— Слушай, вземи, че мирясай, а? — помоли я Сергей.
Наложи се да миряса. Обади се на Сташис.
— Антоне, как е при вас? Къде сте?
— В Соени.
— А къде е това Соени? — учуди се тя.
— На петнайсет километра от Шиловск.
Целият вторник, докато Настя четеше делото в съда, и цялата сряда Антон Сташис снова из Шиловск да търси роднини, приятели и познати на Маргарита Андреевна Торлакян, която починала през лятото на 2009 година. Търсеше тези хора с една-единствена цел: да ги попита дали тя не им е казвала, че при нея е идвал следовател, какви въпроси е задавал и какво е отговаряла тя. Антон успя да намери доста хора, които можеше да попита за това, но получаваше горе-долу еднакви отговори. Първо, вече беше минало много време, година и половина, как да си спомнят какво им е разказвала Маргарита Андреевна, ако изобщо им е разказвала, защото покойната не била от бъбривите.
— Строга жена беше, сдържана — характеризираха я познатите. — Не обичаше клюките.
И второ, всички тях вече ги бяха питали за същото. Да, да, дошъл един младеж, показал журналистическото си удостоверение и също питал за какво е разговаряла Маргарита Андреевна със следователя. Но никой нищо не знаел по въпроса. Маргарита Андреевна не живеела в блока, където работела като портиер, а в съвсем друг и в този друг блок никой не се интересувал кой при кого бил идвал. Те и Леоничев не познавали, така че Маргарита Андреевна не е имало на кого да говори за неговите посетители.