Антон непременно питаше всички съседи на Торлакян влизали ли са в жилището на Маргарита Андреевна. Този въпрос беше абсолютно безсмислен, но личният опит на Антон му говореше, че от него често изскачат много любопитни и нужни показания.
Така стана и този път. Една от съседките си спомни, че веднъж е ходила у покойната Торлакян.
— Знаете ли — възхитено плесна с ръце съседката, — тя имаше страшно много стайни растения. Просто не апартамент, а същински дендрариум. Дори й завидях. И всичките толкова добре гледани, лъщят, явно много жизнени.
— Нима Маргарита Андреевна никога не е напускала града? — предпазливо попита Антон, за да не подплаши късмета.
— Защо мислите така?
— Ами как да пътува, когато трябва непрекъснато да се грижи за цветята? — поясни той.
— Точно така! — грейна съседката. — Спомних си! И аз веднъж попитах Маргарита за същото, когато я видях с голям пътен сак. Отиваше към гарата. Учудих се, че нали, какво ще стане с цветята, лято, горещо, трябва да се поливат, да се напръскват.
— И какво каза тя?
— Каза, че в такива случаи оставя ключовете на Мадина.
— Мадина? Коя е тя? Ваша съседка?
— Не — разсмя се жената, — Мадина е чистачка в супермаркета до нашия блок, всички тук я познават. Тя има голямо семейство в Таджикистан, трябва да печели много пари, затова се хваща на всякаква работа. Ходи у много съседи да чисти или да им гледа децата, изобщо — на кого каквото трябва. Никога не отказва работа и е много честно момиче, а никога нищичко не е изчезвало, за пари пък да не говорим. И не взема скъпо.
Антон лесно намери Мадина — тя миеше пода, като се движеше чевръсто между претъпканите със стоки рафтове в супермаркета.
— Маргарита Андреевна имаше приятелка в Соени — охотно обясни тя, — приятелката й има къща там. На петнайсетина километра от Шиловск е, може с мотрисата, може и с автобуса.
— Маргарита Андреевна често ли ходеше при нея?
— Горе-долу веднъж месечно. Нали работеше денонощие през три, така че имаше почивни дни. Отработи си денонощието и заминава за три дни за Соени, а на мен оставяше ключовете, да се грижа за цветята.
— Какво друго знаете за тази приятелка? Маргарита Андреевна разказвала ли ви е за нея?
— О, нищо интересно, казваше само, че й е най-близкият човек и че не й е останал никой на този свят, освен тази приятелка. А, и друго: работела в аптека. Помощник-аптекарка.
Нещо смути Мадина и тя извърна поглед.
— В аптека ли? Откъде знаете?
— Мама боледува, та веднъж казах това на Маргарита Андреевна, а тя ми рече: ако ти трябва някакво лекарство за майка ти, кажи ми, ще ти донеса от Соени, моята приятелка е там помощник-аптекарка. В Соени цените са по-ниски, отколкото при нас, в града, за Москва пък да не говорим. И с пет рубли да е, ама все ще платя по-малко. А за мен пет рубли са пари.
Слава богу, намери се все пак близка приятелка на Маргарита Андреевна, защото останалите всичките бяха просто познати, с които Торлакян не бе споделяла нищо важно.
Любов Яковлевна, снажна красива дама на около седемдесет години с висока прическа, разказа, че веднъж Маргарита й се обадила и я поканила в театър „Нова Москва“ на хубав спектакъл с известни артисти.
— Страшно се учудих — откъде ли е намерила билети, а Риточка ми отговори, че й ги подарили. Представяте ли си? Някакъв човек влязъл в блока, търсел някого, та я поздравил за празника, подал й билетите и казал: „Подарък за Осми март. Непременно елате в нашия театър, спектакълът е много хубав, в него играят известни артисти. Ако гледате телевизия, със сигурност ги познавате. Заповядайте, ще изпитате удоволствие. Нали мога да вляза?“. Е, как е могла Риточка след такива думи да не го пусне? Беше строга портиерка, винаги питаше кого търсят, чакат ли ги, обаждаше се в апартамента, питаше може ли да пусне човека. Тогава обаче не се сетила, объркала се, зарадвала се, потърсила си очилата, започнала да разглежда билетите, а онзи човек вече чакал асансьора. Успяла само да го попита: „А вие артист ли сте?“. А той й казал: „А, не, просто така…“. Тогава вратата на асансьора се отворила и той заминал нагоре.
— А когато този човек излизал. Маргарита Андреевна не го ли заговорила? — попита Антон.
Любов Яковлевна поклати глава.
— Виж, това не знам, не ми каза.
— Кога е било това, не си ли спомняте по-точно?