Вкъщи преразказала с подробности на Никита своя разговор с бившата си приятелка.
— Вероятно трябва аз да си поговоря с нея — решил Колодни. — Не се разстройвай, аз ще реша проблема.
— Само че имай предвид — ако попаднеш на дежурство на тая церберка, тя няма да те пусне — предупредила го Вера.
— Мен ли? — позасмял се Никита. — Само да опита.
Той купил билети от касата и заминал за Шиловск. Не звъннал на домофона, знаел, че Светлана няма да отвори и на него, както не отворила на Вероника. Оказало се, че неговата предвидливост не била напразна, във входа наистина била дежурна строгата Маргарита Андреевна, но фокусът с билетите „по случай празника“ подействал безотказно. Никита се качил с асансьора, позвънил на вратата, а когато го попитали „Кой е?“, нахално отговорил, че е съсед и е дошъл да помоли за сол. Отворили му.
Ала всичките тези хитрости и усилия се оказали безполезни, Светлана страшно се възмутила, че не я оставят на мира, не спирала да говори цинични и груби думи, които се свеждали до едно: няма да даде пентакъла, той е нужен на нея, защото тя цени брака си и за нищо на света няма да рискува. И изобщо, сега за нея това било станало принципен въпрос.
И тогава Никита Колодни решил да си поговори със съпруга на Светлана, Дмитрий Леоничев. Да си поговорят по мъжки, да го помоли да повлияе на жена си, да я придума. Все пак двама мъже винаги ще се разберат. Или поне Никита много се надявал на това. За целта обаче трябвало да издебне момент, когато Дмитрий е сам вкъщи. Никита не искал да проведе разговора в офиса на Леоничев, да говориш за някакъв магически пентакъл в служебна обстановка е смешно, атмосферата не предразполага, Леоничев щял да бъде зает и постоянно да се разсейва по работата си, а и наоколо постоянно щели да се въртят странични хора. Никита избрал момент, когато няколко дни наред нямал нито репетиции, нито спектакли, и всяка сутрин ходел в Шиловск. Най-сетне успял да завари Леоничев сам вкъщи.
Никита се върнал в Москва с пентакъла. Дмитрий се оказал разумен, спокоен мъж, вярно, бил пийнал, но напълно вменяем. Той изслушал Колодни, дал му висулката и обещал, че ще реши всички проблеми със Светлана. В края на краищата, казал на сбогуване Дмитрий, Света, макар и свадлива, не е глупава жена, сигурно ще разбере, че мъжът й е постъпил правилно, и няма да се опъва за глупости.
— Кога беше това? — попита Настя. — Припомнете си колкото може по-точно.
— През април миналата година. Някъде в средата на април, по-точно не си спомням.
В средата на април. Приблизително по времето, когато загинал Дмитрий Леоничев. Очевидно той така и не е успял да каже на жена си, че е дал пентакъла, не се е наканил, явно е отлагал, чакал е благоприятен момент, когато Светлана ще е в подходящо настроение. Но не е дочакал. Ако се вярва на материалите по делата, в този период Леоничев вече много е пиел, така че може и съвсем да е забравил за нечакания гостенин и дадената му висулка. Както и да е било, Светлана Леоничева не е знаела, че вече не притежава пентакъла, когато е изпратила адвоката си при Вероника Дьомина.
Гарванът летеше над върховете на дърветата и предвкусваше какъв фурор ще предизвика разказът му за страстната любов на актьора Никита Колодни и Вероника и за тайнствения пентакъл. Обикновено при едно летене той гледаше големи късове от историята, но сега не можа да се стърпи и веднага се върна, за да сподели новините. Какво беше обаче отчаянието му, когато стигна до поляната и завари ужасяваща според него картина: около Камъка са се събрали Катеричката с нейните катеричета. Зайците, цялото семейство Таралсжчста, и Змеят се търкаля тук, разлял си е пръстените като у дома си, а Котаракът Хамлет се разхожда напред-назад, вирнал е опашката си вертикално и вещае. И всички слушат зяпнали неговите театрални приказки.
— Татенцето постоянно ме вземаше в театъра — и на репетиции, и на спектакли, в театъра ме обичаха и ме глезеха. Особено ми харесваше едно място, казва се „бюфет“. Сега разбирам как е уредено всичко там, но когато бях съвсем малък, бюфетът ми изглеждаше като едно специално заведение, в което седеше една специална лелка — тя вадеше от едно специално шкафче кренвирши или саламче.
— Ама вие може ли да ги ядете? — учуди се Камъкът. — Нали казахте, че месо ви е забранено?
— Е, това беше, преди да ме повредят. А и после, когато пораснах, можеше да хапвам варено, макар и по малко. По принцип ми е забранено, но е толкова вкусно, че може — обясни сложно Котаракът. — Когато бях още дете обаче, така и не можах да разбера защо татенцето не си вземе вкъщи такава специална лелка, която ще вади от хладилника кренвирши и саламче. Ами че това е много удобно, може да не ходиш до магазина, вкуснотиите са си винаги вкъщи. И представяте ли си, реших, че такива лелки са малко и не стигат за всички. Боже, боже, какво сладко дете бях! — разсмя се Котаракът, много доволен от себе си.