— Нима майчето ви не ви е обяснявала какво нещо е човешкият живот? — попита Камъкът. — Да не би да ви е дала на татенцето абсолютно неподготвен?
— Кой да пита майчето? — горестно въздъхна Котаракът. — Може и да е искала още да ме поглези и повъзпитава, но баба решила, че е време да ме дадат — и ме дала. Като цяло аз съм обиден на баба, трябва да ви призная. Другите котета от моето котило ги дали в богати къщи, а мен — на бедното татенце, дето си попийваше. Сега тези други котки ги разкарват из чужбините, пускат ги да се разхождат из дворовете на вилите, а аз, освен тясното апартаментче и театъра не съм виждал нищо от живота. Не, не искам да кажа нищо лошо за татенцето, той ме обичаше и аз го обичах, и се вълнувах за него, жалех го, тъгувах заедно с него, задето не му дават роли, а по време на спектаклите седях зад кулисите, гледах татенцето и се вълнувах да не би да забрави текста си, защото си пийваше, а това се отразява на паметта. Но… съдбата ми можеше да бъде много по-ярка и значима.
Змеят си събра пръстените, изопна се и се изправи в целия си внушителен ръст.
— Вие просто не разбирате колко ви е провървяло, уважаеми Хамлет — загърмя гласът му. Гарванът дори подскочи от изненада — не беше очаквал заклетият му враг да има толкова силен и сърдит глас. — В една богата къща нищо нямаше да видите, щяхте да се излежавате в копринената си кошничка и щяха да ви смятат за вещ, с която могат да се хвалят пред гостите, но с която могат за нищо да не се съобразяват. А татенцето ви е направил свой приятел, дори роднина, вие сте били негов роднина, негово близко същество, той ви е разказвал за Хамлет, за вуйчо Ваньо, носел ви е в театъра, вие сте гледали репетиции, спектакли, слушали сте разговори между умни хора и сте имали възможност да се развивате интелектуално и духовно. За всичко това вие, скъпи Хамлет, трябва да сте благодарен на съдбата и на първо място — на баба си. Искам да ви кажа, че съм разочарован. Не съм очаквал от вас такава прогнила житейска позиция.
След като произнесе гневната си тирада. Змеят меко се отпусна и се омота около Камъка, като извърна овалната си глава от Котарака, сякаш за да изрази презрението си. Гарванът остана много доволен! Пада му се на това бездомно парвеню, заслужаваше си го. Какво пък, сега е време и той да се изкаже.
Застана пред присъстващите и най-подробно докладва историята на Никита Колодни, Вероника и съпрузите Леоничеви.
— Ах, каква любов, каква любов — трагично въздишаше Камъкът. — Само помислете!
— И аз имах любов — веднага се намеси Котаракът с поредната си тирада, — и то, между другото, нещастна. Чичо ми имаше женско котенце…
— Чичо ви? — попита Змеят. — Това какво е, някакво ново действащо лице ли? Мисля, че не сме споменавали някакви чичовци.
— Чичо казвам на чичо Иларион, наш съсед от блока, живееше над нас. И имаше женско котенце на име Нефертити, за близките — просто Нифа. Ал, колко я обичах! Колко страдах! — Котаракът картинно изви опашка и застана в позата на смазания от мъка Ромео. — Боже мой, колко красива беше! „Сфинкс“ се наричат.
— Това пък какво явление е? — попита Камъкът. — От онези като в Египет ли? Ама те са каменни. Не бях чувал за такива котки.
Камъкът може и да не беше чувал, но пък Гарванът ги беше виждал с очите си.
— Тази котка е плешива — злорадо заяви той.
— Господи! — ахна Камъкът. — Да не би да е болна?
— И сбръчкана — радостно добави Гарванът.
— О, значи е и стара? — не повярва на ушите си Камъкът.
— И цялата се тресе — продължи Гарванът описанието на далечната любима на Котарака Хамлет.
— Може би страда от епилепсия? — предположи Катеричката.
— Освен това е гореща, сякаш има висока температура — с дълбоко удовлетворение завърши Гарванът.
Котаракът се обиди окончателно, врътна опашка и се скри зад най-близкия храст.
— Лошо се получи — огорчено проточи Камъкът. — Излезе, сякаш му се подиграхме. Той изпитва истински чувства, а ние… Сигурно трябва да му се извиним.