Въпросите се трупаха ли, трупаха и Настя дори не забеляза как е минало времето. Сепна се едва в девет и половина и веднага се втурна да звъни на Блинов. Николай Николаевич бе удържал на думата си и бе прегледал записките на Тихомиров.
— Имало е анонимно обаждане по телефона — съобщи той това, което Настя и без това вече знаеше.
— На кого са се обадили? На следователя Тихомиров ли?
— Не, Тихомиров пише, че го извикал началникът, крещял му, че никой нищо не прави, а съзнателни граждани вършат работата на следствието. И наредил да се извърши обиск в офиса на Леоничева, защото получил данни за това. Тихомиров се опитал да възрази, защото до този момент нямал нищо срещу Леоничева, искал да разбере откъде са се появили тези „данни“, но не чул нищо, освен думите за анонимното обаждане.
— А какво друго има в записките? Нещо не е ли смутило Тихомиров? — попита тя.
— Не ме прави на глупак — недоволно се сопна Блинов. — И Тихомиров е бил смутен от някои неща, и аз, когато прочетох материалите по-внимателно. Изобщо, въпроси повече, отколкото отговори. Но е очевидно едно: покойният Тихомиров не е повярвал твърде много във виновността на Светлана Леоничева, имал е съмнения, гризели са го. И докато оперативните работници издирвали свидетели, които в един глас говорели колко тя е мразела мъжа си, Тихомиров копаел в друга посока. Само че не е успял да изрови нищо. Жалко за човека.
След разговора с Блинов Настя помисли няколко минути и се обади на Зарубин.
— Къде си?
— Мотая се из града, краката хранят детектива, нали знаеш — отговори Сергей.
— Слушай, извикай ме при теб, на „Петровка“ — помоли тя.
— Откачи ли? Наближава десет. Каква ти „Петровка“? И изобщо, какво се е случило?
— Серьожа, трябва да седнем и да помислим как и с какво да притиснем Колодни. Трябва да се съберем тримата — ти, Антон и аз.
— Ами тогава да дойда у вас и да извикам Антон — с готовност отвърна Зарубин. — Хем и ще пренощувам при теб, и без това ще трябва да се съвещаваме до среднощ.
— Серьожа, така няма да стане. Трябва всички материали по делото да са ни под ръка, абсолютно всички, до последното листче, просто така, по спомен, нищо няма да измислим.
— Не, отказвам да заседавам в службата — решително каза той. — Хайде да направим така: аз викам Антон, да дойде при теб, а аз ще прескоча до службата, ще взема от сейфа всички документи и ще дойда. Хайде де, Каменская, бъди човек, ако си ида вкъщи, край с мен, не мога повече.
— Добре, дявол да те вземе — предаде се Настя. — Само че ще се получи неудобно с Антон, той сигурно вече е освободил бавачката, как ще остави децата сами?
— Ами той не ни и трябва, все ще се посъвещаваме и без него — весело реши Сергей. — Какво, да тръгвам ли?
— Нямаме вечеря! — извика накрая Настя, но беше късно: Сергей беше затворил.
Пристигна след час и нещо, понесъл в едната ръка торбичка с папките и документите, а в другата — пазарска чанта с продукти.
— Не съм ви някакъв храненик — гордо съобщи той, когато престъпи прага на Настината гарсониера. — Днес аз ще ви нахраня с Чистяков.
Гощавката беше типично ергенска и се състоеше от купени от кулинарията салати и студени мезета, както и от огромно количество пирожки с различни пълнежи. Настя и мъжът й се опитаха да откажат вечерята.
— Ами ние вече вечеряхме — казаха те, докато гледаха как Сергей шета из кухнята. — Не сме гладни.
— Нищо, вие не яжте, само опитайте — бъбреше той и нареждаше на масата прозрачните кутийки с храна. — И после, съвещанието ни ще трае дълго, току-виж сте огладнели.
Чистяков огледа критично това кулинарно безумие, измърмори нещо под носа си и отиде в хола, а Настя, макар че беше сита, веднага захапа хрупкава прясна пирожка с извара. Сергей се нахвърли на храната, бързо се засити, изми чиниите, прибра останалото в хладилника, избърса масата и извади на нея документите.
— Е — обяви тържествено, — съвещанието започва. Казвай, Настя. Сигурен съм, че вече си намислила нещо, докато си ме чакала.
— Серьожа, доколко добросъвестно беше направен обходът по апартаментите в блока, където бе извършено покушението срещу Богомолов? — попита тя.
— Знам ли. Правили са го момчета от района, нас ни включиха чак след два дни. Както са го направили, така, нито аз, нито Антон сме се връщали към него.