Настя с доста усилия намери място за паркиране край блока, където живееха Вероника и Никита Колодни. Пристигна тук веднага след разговора с Антон, обади се на домашния телефон на Вероника, убеди се, че тя си е вкъщи, каза, че е сбъркала номера, и затвори. Дано Вероника не се накани да излезе, преди да дойде Антон. По принцип Настя би могла и сама да поговори със съпругата на Никита, но й се искаше до нея да бъде Сташис с неговия изучаващ поглед. Сега, след толкова дни близко общуване с актьори, Настя Каменская започна да се съмнява в собствените си способности да разпознава човешките емоции, постоянно й се струваше, че събеседникът играе, преструва се, мами. Разиграва спектакли. Дори изобщо да не е артист.
Когато се показа колата на Антон, Настя тревожно се заоглежда за място, където той би могъл да паркира. В обозримото пространство нямаше място. Нито едно. И изведнъж точно под носа на Антон някакъв шевролет започна да излиза от невероятно удобно място точно пред входа, където живееха семейство Колодни. Какъв страхотен късмет! Защо ли тя, Настя Каменская, вечно е принудена да се промушва и почти да се залепва за някого с риск да одере вратите, а на някои мястото за паркиране им се поднася на тепсия!
Преди да се качат до апартамента, те постояха няколко минути на улицата под ръмящия дъжд.
— Каква е Вероника по професия? — попита Настя.
— По образование е филолог, по професия — редактор. Но сега работи за някаква английска литературна агенция, пише синопсиси и рецензии за произведения от руски автори.
— Тоест не е актриса? — за всеки случай уточни тя.
— Нищо общо — увери я Антон. — А вие защо се съмнявате?
— Чудя се дали ще ни излъже, или не — призна Настя. — Някак свикнах с мисълта, че напоследък постоянно ме водят за носа. Затова ще ви помоля да направите следното: аз ще седна до Вероника и ще следя текста, а вие седнете отсреща и следете реакциите й. Щом забележите нещо — сигнализирайте ми, а аз ще видя кое място в пиесата чете. Вярно, всичко това може и да не е от полза, Вероника може да се окаже чист и открит човек и всички нейни реакции може да са искрени и разбираеми. Но представете си, че и тя е като всички, с които вече си имахме работа? Че умее да се преструва, да крие истинските си чувства, да се владее и тем подобни. Разбрахме ли се?
Настя беше замислила да даде на Вероника Колодная да прочете пиесата „Правосъдие“. Кой знае защо, й се струваше, че това трябва да донесе определени резултати. Освен това Настя беше стопроцентово сигурна, че съпругата на Никита Колодни не знае съдържанието на тази пиеса.
И се оказа права. Вероника наистина не беше чела пиесата и не знаеше нейното съдържание.
— А защо е нужно да я чета пред вас? — учуди се младата жена. — Оставете ми я, ще я прочета после. Сега имам много работа и никакво време.
— Вероника, сега ще седнете и ще прочетете пиесата, а ние ще почакаме, докато свършите, и после ще поговорим — твърдо отсече Сташис. — Ако откажете, ще трябва да ви викаме с призовка при следователя и тогава ще четете в неговия кабинет. Но пак в наше присъствие.
Вероника сви рамене.
— Ами добре, щом настоявате…
Тя седна до масата, сложи пред себе си донесената от Настя папка и зачете. Настя седна до нея, Сташис — отсреща. Отначало нямаше никаква реакция и Настя дори започна да се съмнява в успеха на начинанието си. Но после Вероника започна да се мръщи и да нервничи. Настя улови погледа на Антон и погледна текста: беше сцената на показанията в съда, които дава приятелката на подсъдимата Зиновиева.
— Нещо не е в ред ли? — колкото можа по-равнодушно попита Настя. — Нещо не ви харесва в пиесата?
— Не, не — отвърна Вероника някак твърде припряно, — всичко е наред. Просто имаше печатна грешка.
Настя още веднъж погледна текста, прегледа цялата страница. Нямаше никаква печатна грешка, всички думи бяха написани без грешки, и запетаите си бяха на местата. Ненапразно дойдоха.
Вероника четеше бързо, проличаваше си навикът й да чете постоянно големи произведения, когато човек чете не за удоволствие, а като работа. Тя нервничеше все повече, а когато стигна до финалния монолог на Юрий, в който той разказва как е извършил убийството, скочи и хвърли пиесата в средата на масата.
— Не може да бъде! Не вярвам! Изобщо какво е това? Искате да кажете, че мъжът ми е убиец ли?