— Разбира се, разбира се — кимна Антон.
— Сигурно са свършили парите — смутено промърмори Никита, някак моментално забравил за намерението си да бъде високомерен и надут. — Ще се обадя от стационарния.
— После ще се обадите — прозвуча вече железобетон в гласа на Сташис. — Разговорът ни ще бъде кратък. И така…
— Не се получава, Олга Александровна — поклати глава Зарубин. — Не се връзва. Хайде да опитаме още веднъж. Какви са, казвате, отношенията ви с Никита Колодни?
Олга се навъси, помисли малко, после внезапно се усмихна и картинно махна с ръка.
— Да става каквото ще, признавам. Да, имаме връзка. Но вие трябва да ме разберете, Сергей Кузмич, Никита има такава жена…
— Каква „такава“? Скандалджийка ли? — престори се на наивен Зарубин. — Страх ви е, че ще довтаса да ви издраска личицето и да ви оскубе?
— Не, не ме разбирате… Тя е много нервна. Нежна. Трепетна. Ако научи, че Никита й изневерява, няма да го преживее. Така че Никита не може в никакъв случай да допусне тя да научи за връзката ни. Прав сте за телефонните обаждания, наистина само си уговаряхме срещи, а всички останали разговори водехме очи в очи.
Ето на, това вече е нещо. Но далеч не е всичко. Защото засега Сергей бе насочил вниманието на Олга Попова само към продължителността на телефонните разговори. И тя веднага даде обяснение. Тепърва обаче щяха да си поговорят и за датите, за периодите на активно общуване и за дългото мълчание — това също ще изисква обосноваване. Ще видим какво ще каже тя за тях. И най-важното — какво ще каже за всичко това Никита Колодни, когото колегите в същия този момент разпитват в театъра.
— Кога и при какви обстоятелства се запознахте с Олга Попова? Кога ви даде тя телефонния си номер? Къде го записахте? Защо изобщо го взехте? Имахте ли намерение да започвате любовна връзка с нея? Кой се обади пръв — вие на нея или тя на вас? За какво разговаряхте? Колко често се срещахте? Къде се срещахте? Кога? За какво?
Въпросите с равен скучен тон задаваше Настя, старателно си записваше всеки отговор в бележника. Това, разбира се, изобщо не беше необходимо, защото както обикновено работеше диктофонът, но й се искаше да създаде у Колодни усещане за нещо обичайно и рутинно. Сиреч, ние задаваме най-прости въпроси и дори не обръщаме внимание, че вие нервничите и се плашите, аз например просто не виждам това, защото пиша, наведена над бюрото. Антон пък внимателно наблюдаваше актьора и ясно виждаше как той стъписано се чуди, трескаво търси отговори на въпросите, за които не е бил готов, мънка нещо объркано. Разбира се, той вече е знаел, че те са потърсили Олга и са я питали за отношенията й с Колодни, и е смятал, че и него ще питат за същото. Именно за тези въпроси се е подготвил, смятал е да отговаря буквално същото, което и Попова. Обаче го питаха за съвсем друго:
— Защо в отношенията ви се е появила пауза, продължила шестнайсет месеца? Скарахте ли се? А как се сдобрихте? Кой се обади пръв? И какво каза? И какво чу в отговор?
Никита се опитваше да фантазира, но все повече се оплиташе в измислиците си. И изведнъж Настя със съвършено друг тон каза:
— Вашата съпруга Вероника днес прочете първоначалния вариант на пиесата „Правосъдие“.
Колодни примря, но все пак намери в себе си сили, по-скоро по инерция, за да попита:
— И какво?
— И нищо — сви рамене Настя. — Тя всичко разбра.
— Какво „всичко“? — едва успя да помръдне устни той.
— Това, което сте се опитали да скриете от нея. А и от всички други.
— Какво именно е разбрала? — настойчиво и вече малко по-уверено повтори Колодни.
— Ами — леко се усмихна Настя, — до днес Вероника е смятала, че вие само сте откраднали пентакъла. От днес мисли другояче.
— Как другояче?
— Мисли, че сте убиец.
— Аз?! — закрещя вече с пълен глас Колодни. — Аз — убиец?! Не!!! Не съм аз!
— Кой тогава? — спокойно попита Сташис.
Колодни отпусна рамене, сякаш някой внезапно изпусна въздуха от него.
— Тя, всичко направи тя — замънка той.
— Коя е „тя“? Леоничева ли?
— Оля. Олга Попова.
Антон хвърли въпросителен поглед на Настя, тя завъртя глава, после кимна, което трябваше да означава: тук повече не притискаме, имаме признание, това е достатъчно, питаме за Богомолов, докато той не се е съвзел.
— Следващият въпрос — с равен тон проговори Антон.