— Позволете да попитам, уважаеми Гарване, а защо веднага не полетяхте нататък, за да видите какво е станало всъщност? — учудено попита Котаракът. — Та това е много по-просто и ефективно. Защото аз пък си мислех, че умеете да летите само до едно място, а излиза, че можете до различни…
— Нали вече ти обясних, тъпа главо, че за гледане на криминалета ние си имаме правила, разбираш ли? Проверени и утвърдени от вековете правила: ние следим работата на детективите и в познанията си ги следваме. Когато обаче се смята, че детективите вече са научили всичко, само тогава и аз мога да си позволя да науча всичко и да получа цялостната картина. И изобщо…
— По-тихо, по-тихо — успокои Камъкът приятеля си, който в яда си бе започнал да повишава глас, — не се възмущавай, за пръв път ние обяснихме на Хамлет нашите правила, когато той още беше много болен и съзнанието му беше помътено. Просто е забравил. Нали, уважаеми Хамлет?
Котаракът гордо премълча, като се престори, че спешно трябва да оближе някакво валмо на задната си лапа.
— Ти пък не го защитавай — сопна се Гарванът. — Не спекулирай с болестта му, той отдавна е здрав, може да мъкне камъни. Изобщо, вие както искате, но аз отивам да спя.
Гарванът изчезна. Котаракът Хамлет тръгна да се разхожда в очакване на продължението на историята, а Камъкът и Змеят останаха сами.
— Нашият Хамлет наистина напълно е оздравял — радостно каза Камъкът, загледан подир отдалечаващия се Котарак. — Ненапразно се трепахме за него, ненапразно организирахме лечението му.
— Мда — замислено прошумоля Змеят. — Аз пък знаеш ли какво си помислих? Че Шекспировият „Хамлет“ е пиеса за безсмислеността на отмъщението.
— Така ли? — учуди се Камъкът. — Аз пък винаги съм си мислил, че Шекспир е писал за невъзможността единичното добро да победи всеобщото зло.
— Да, ама не! Защото принц Хамлет не е никакъв носител на единично добро и нашият уважаем Котарак ни го обясни прекрасно. Знаеш ли, в неговите разсъждения, при цялото им привидно малоумие, има рационално зърно. Защото виж какво се получава: Хамлет просто се е поддал на провокацията. Явил се е някакъв дух, и то се е явил незнайно откъде, от рая ли, от ада ли, а пък ако е бил от ада, пратил го е сатаната и разни други зли сили. Явил се е и настоява: отмъсти. И Хамлет не се е постарал да разбере — кой е тоя призрак, кой го е пратил, ами ако дяволът изкушава човека? А според мен точно това е станало, призракът е бил пратеник на дявола и се е явил именно за да изкушава. Нали знаеш. Камъче, добри постъпки се вършат много по-трудно от лошите и да простиш, е много по-трудно, отколкото да отмъстиш. Да отмъстиш, е лесно — даваш воля на яда си и отмъщаваш ли, отмъщаваш. Много е съблазнително. И Хамлет се е поддал. И какво накрая? Маса невинни хора си отиват, включително цялото семейство на Офелия и собствената му майка. Ето това е трагизмът! Виж, ако принцът, въпреки заклинанията на призрака, беше намерил в себе си душевни сили да прости на всички, тогава бихме могли да говорим за величието на духа му. А така не се е получило никакво особено величие. Така че ние с теб имахме само полза от нашия неканен гост Котарака, погледнахме старите истини с нови очи. Съгласен ли си?
— Съгласен съм — отговори Камъкът. — Ще ми е мъчно, ако го отпратим. Би могъл да живее тук с нас, току-виж, събрали сме от него разни неочаквани мисли. Ти не биваше да подкрепяш Гарвана, не е хубаво да отпращаме Котарака да си върви.
— Не ме упреквай — позасмя се Змеят. — Аз съм същество свободно, днес съм с вас, а утре ще поема към далечни краища. Ти обаче ще лежиш тук и за теб е жизненоважно да сте в добри отношения с Гарвана. Не бива да го ядосваш. Не обича той Котарака, това и слепият го вижда, търпи го само заради тебе. Нека Хамлет си отиде в своята реалност, така ще ви е по-спокойно с Гарвана.
— Значи ти ще ни напуснеш, когато догледаме историята? — тъжно попита Камъкът.
— Налага се. Инак нашият крилат приятел ще ми изкълве очите. Но непременно ще се върна — обеща Змеят. — Още няма и да ти е домъчняло.
Когато беше на 46 години, Дмитрий Леоничев се разведе с първата си жена, а когато навърши 50, срещна двайсетгодишната Светлана. Светлана беше привлекателна, жизнерадостна, енергична, активна и много сексуална, а за Дмитрий нямаше абсолютно никакво значение, че умът на момичето явно беше доста плитък. Още повече че той някак си и не забеляза отведнъж липсата на ум, защото Света притежаваше истински професионална хватка, която не заменя интелекта, но много често околните я бъркат с него. Светлана мечтаеше да стане дизайнер и старателно учеше. Леоничев се влюби до смърт, започна да я ухажва, ожени се и изпрати младата си съпруга да учи в чужбина. После й даде пари, за да създаде собствена фирма. Бизнесът на Света потръгна добре — тя беше не само привлекателна външно, но и талантлива в работата си, умееше да внушава на клиентите нови идеи и да ги въплъщава елегантно, умееше да рекламира и продава, на драго сърце й възлагаха поръчки. А самият Леоничев беше видна фигура в град Шиловск, освен това неговата строителна фирма тясно си сътрудничеше с дизайнерската на съпругата му, авторитетът на Дмитрий Юриевич помагаше на Светлана да й възлагат общински поръчки. С една дума, фирмата на Светлана процъфтяваше. Леоничев обожаваше младата си съпруга, не жалеше парите, глезеше я с подаръци и какви ли не екскурзии до далечни интересни и красиви места.