Виж, отношението на Светлана към съпруга й беше сложно. Вярно, обичаше го както умееше и тази любов имаше здравата основа на благодарността й, задето Дмитрий се бе появил като прекрасен принц и я бе взел от трудния безпросветен живот в нов — успешен и радостен. Светлана прекрасно разбираше на кого дължи всичко, което има. И ужасно се страхуваше, че може да изгуби всичко това. И през ум не й минаваше, че самата тя има стойност в професията си и че може и е напълно в състояние да стои здраво на краката си и без помощта на своя съпруг. В живота й някак се бе получило, че преди срещата с Дмитрий тя не бе имала нищо, а с него се бе появило всичко, затова Светлана разсъждаваше строго в руслото на латинската поговорка „след това значи поради това“. Дали тя наистина можеше да удържи заетите позиции без подкрепата на Леоничев бе друг въпрос, но важното в случая бе, че Светлана беше абсолютно убедена, че няма да може. И от това следваше абсолютно еднозначен извод: на всяка цена трябва да задържи съпруга си.
Виж, въпросът за цената и средствата се решаваше просто — именно поради плиткия ум и небогатия жизнен опит. Някога, много отдавна, още като дете. Света бе чула как майка й каза на някого за впиянчения си съпруг:
— Абе къде ще се дява, и без това е до уши виновен пред мен.
Фразата се запечата в ума й, залегна в недрата на съзнанието й и пусна корени, намести се уютно и зачака часа си, за да разцъфти. И ето че часът настъпи. За да удържи до себе си Дмитрий, трябваше той да изпитва чувство на вина. Така реши Светлана. И се захвана за работа. Отначало не успяваше да намери повод, защото нямаше в какво да упрекне мъжа си: и пари дава, и от внимание не я лишава, и сексуално е повече от надарен, и в работата й помага с всички сили. Но постепенно поводи започнаха да се появяват. Това не казал както трябва, нататък не погледнал както е редно, онова не свършил хубаво… Бяха все дреболии, но Света доста бързо съобрази, че от дреболията може да се раздуха цяла история, ако бъдат привлечени външни сили, например приятели и познати, пред които може да се оплаче от лошия съпруг и които непременно ще му раздрънкат, че са „в течение и споделят мнението й“. Това действаше добре, защото Дмитрий беше зависим от мнението на околните, не можеше да понася хората да мислят лоши неща за него. Светлана интуитивно бе доловила тази негова слабост и я експлоатираше най-активно. Само че й трябваше друг истински голям повод, такъв, който окончателно да сломи морално мъжа й, за да бъде сигурна, че той никога няма да я напусне.
И ето че поводът изникна сам: почина майката на Леоничев. Свекървата на Светлана беше много възрастна жена и както често става със старците, едно напълно лечимо заболяване изведнъж повлече цяла лавина от тежки усложнения. Естествено, Дмитрий настани майка си в хубава частна клиника в Москва и без да пести парите, плащаше за всичко, включително за скъпи лекарства и болногледачка в стаята. Стигна се до реанимация, това струваше още по-скъпо, но той плащаше редовно. Състоянието на майка му все повече се влошаваше, включваха я на системи, тя изпадна в безсъзнание.
Но в един момент свободните пари се свършиха. За да не тегли средства от бизнеса, Дмитрий взе голяма сума назаем, смяташе да я връща, когато може, но избухна кризата, която удари преди всичко именно строителния бизнес. За да върне заема, се наложи да вземе друг, с още по-заробващи условия, и Дмитрий разбра, че така няма да изкара дълго. Сметките от болницата валяха всяка седмица и бяха страховити. За да ги плаща, Леоничев би трябвало да залага сгради, съоръжения и механизми. Тоест, по-просто казано, да се раздели с бизнеса си, защото кризата все повече се задълбочаваше и нямаше никакви шансове по-нататък да спаси заложеното имущество. Той се напрегна, продаде всичко, което още можеше да продаде, без да увреди основната работа, и изплати дълговете. После дойде решението да прехвърли майка си в общинската болница по местожителство, в Шиловск, защото вече не беше в състояние да плаща за частната. Майка му можеше да лежи в полукоматозно състояние още месеци, а лекарите казваха, че понякога подобни ситуации продължават и не свършват с години. Колко още средства щяха да са нужни? Никой не знаеше това.