Шуреят на Богомолов, дребният бизнесмен Вадим Дмитриевич Вавилов, набит и плешив човечец, който никак не приличаше на красивата си сестра, явно се тревожеше и за нея, и за зет си, и много искаше да бъде полезен, старателно си припомняше всичко, което бе чувал от Богомолов, но засега във всичките тези спомени нямаше нищо, което да хвърля светлина върху причините за престъплението или поне да позволява изграждането на поредна версия. И Зарубин взе решение. Идеята го осени преди около половин час и той, докато задаваше въпроси на Вавилов и изслушваше отговорите му, същевременно се опитваше да осмисли хрумналата му идея. И колкото повече претегляше ситуацията, толкова повече му харесваше идеята.
— Вадим Дмитриевич, искате ли покушението срещу Лев Алексеевич да бъде разкрито?
— Иска ли питане, Сергей Кузмич?! Разбира се, че искам.
— Готов ли сте да платите за това?
— На кого? — безкрайно се учуди Вавилов. — На вас ли? Да не би това да са някакви нови правила?
— Разбирате ли, Вадим Дмитриевич — търпеливо взе да обяснява Зарубин, — вие самият казвате, че Лев Алексеевич има тежък характер, трудно се разбира с хората, груб е и с остър език, а щом е така, значи има безброй врагове. А нашите милиционерски сили и възможности са крайно недостатъчни, за един случай не можем да отделяме толкова сътрудници, колкото е нужно, защото имаме и други случаи, а броят на служителите ни все пак е ограничен. Ако вие наистина сте заинтересован престъпникът да бъде разкрит, готов съм да ви подскажа един вариант. При нас на „Петровка“ дълги години работеше служител, когото бихме могли да привлечем към случая. Но това ще струва пари.
— Бившите милиционери все пак са користолюбиви, така ли? — позасмя се Вавилов. — Не искат да работят за идеята?
— Бившите милиционери работят не за идея, а срещу заплащане, впрочем, както и действащите — хладно отвърна Зарубин. — Човекът, за когото говоря, работи в частна детективска агенция и неговото време струва пари, защото е работно време, а детективите нямат свободно време. Готов ли сте да платите?
— А вие гарантирате ли резултат?
— Гарантирам.
Зарубин силно се постара гласът му да прозвучи твърдо, но самият той долови в него известна неувереност. Анастасия Павловна е стабилна, но знае ли човек… Все пак става въпрос за театър, а не за бандитска групировка.
— Нямам свободни средства — отговори Вавилов, след като помисли малко. — Мащабите на моя бизнес не са толкова големи, както вероятно ви се струва. Но ако сте сигурен в целесъобразността на предложението ви, ще намеря пари, това е мой проблем.
И Зарубин облекчено си пое дъх.
— Така де, купи си го, Настенка, направи си подарък по случай Деня на милицията. — Ирина Савенич уговаряше Настя Каменская. — Виж само колко ти отива.
Настя най-подробно се оглеждаше във високото огледало и признаваше, че наистина този тъмносив трикотажен костюм с тясна пола малко под коляното и късо сако, което й стоеше прекрасно, много й отива. Костюмът й харесваше, цената — не. Но за нея най-важното беше да улови идеята, да разбере дрехи от какви материи и с каква кройка и цвят й стоят добре и не правят още по-невзрачна нейната и без това безцветна външност, която Настя категорично отказваше да разкраси с помощта на грим. Гримирането отнема време, а времето й е скъпо. Откакто започна работа в частната детективска агенция на своя стар приятел Владислав Стасов, Настя се видя с пари и по принцип от време на време можеше да си позволи някаква наистина скъпа дреха от известна марка, но в това отношение беше непреклонна: в бутика само мери и преценява, а после търси аналогични модели в магазини с „нормални“, а не фантастични цени.
Съпругата на брата на Настя Александър Каменски Даша притежаваше точно такъв бутик, претъпкан с маркови стоки, и всеки път, когато дойдеше тук, за да мери и преценява, Настя изслушваше уговорките на Даша да си купи нещо, ала нито веднъж не отстъпи от собствените си правила: няма намерение да плаща луди пари заради марката, не намира своите на улицата, а честно ги печели и много добре знае цената им. Днес натискът бе удвоен: заедно с Настя бе дошла и съпругата на Юра Коротков — Ирина, която, за разлика от нея пазаруваше в магазина на Даша с нескрито удоволствие, при което не спираше да бърбори:
— Господи, каква дебела крава съм! Нищо не ми става, всичко ми е малко и тясно. Ако бях слабичка като тебе, Настя, щях да премеря и изнеса целия магазин — каквото и да пробваш, ти стои прекрасно. А докато аз си намеря нещо, и налъмите може да цъфнат.