Владимир Игоревич Бережной, висок, строен мъж с дълги крака, широки рамене, гъста, красиво прошарена коса и спретната брадичка, стремително стана да ги посрещне. „Нима има директори с такава външност? — с изумление си помисли Настя. — Та той би могъл да бъде актьор, да играе герой любовник, а пък се занимава с поправяне на покрива и с тоалетна хартия.“
— Мислех си, че вече няма да дойдете при нас — радушно се усмихна той на Антон. — Защото, струва ми се, вече попитахте за всичко, дори документи иззехте.
— Предишния път, Владимир Игоревич, ви питахме за делови конфликти, а сега заедно с Анастасия Павловна ще се занимаваме с творческите — обясни Антон.
— А вие, Анастасия Павловна, сигурно сте следовател? — прояви досетливост Бережной.
Настя се поколеба. Не й се искаше да каже истината, пък и с Блинов се бяха разбрали, че никой няма да знае за участието на частен детектив в разследването, иначе щяха да се видят в чудо.
— Работя с Антон, колеги сме — отговори уклончиво.
— Сериозно? Не знаех, че такива елегантни дами работят като детективи. На вашите услуги съм, задавайте въпросите си, но ей богу, нямам представа какво интересно мога да ви разкажа. Ние сме хора мирни, творци сме, при нас не се случват конфликти, заради които може да бъде убит човек. Нали разбирате, аз и сам мога да изгладя дори най-сериозния конфликт, за това съм поставен тук.
— А по принцип случват ли се конфликти? — настоятелно попита Настя, след като с крайчеца на окото си забеляза, че Антон извади диктофона, включи го и го постави на бюрото пред себе си.
— Разбира се — кимна Бережной, — постоянно се случват, но те са дребни, като във всеки театър и изобщо във всеки колектив. Не са такива, заради каквито хората се убиват един ДРУГ.
— Какви са например?
— Ами… отнесен ключ от гримьорна, пиронче, забито в обувка, подмяна или изобщо скриване на реквизит…
— Момент — спря го Настя. — Моля, разкажете ми по-подробно за всеки конфликт от изброените. Аз за пръв път съм в театър, не се учудвайте, ако много неща ми се сторят неразбираеми.
Бережной се усмихна и весело поясни, че една актриса, за да напакости на друга, отнесла след спектакъл ключа от общата им гримьорна със себе си, а не го оставила при разпоредителите долу, както гласят правилата за вътрешния ред.
— Спектакълът ще започне след трийсет минути, а ключа го няма. И не се знае къде се намира. А актрисата трябва да се преоблече, да се гримира. Докато търсехме ключа или дубликат, минава време, тя трябва да излезе на сцената след три минути, а не е готова. Гардеробиерите й навличаха костюма буквално в движение, зад кулисите й закопчаха последното копче, а тя така и не успя да се гримира и през цялото първо действие мислеше само колко зле изглежда — нямаше фон-дьо-тен на лицето, грим на очите, червило на устните, не беше сресана както трябва. И най-важното: във второ действие не можеше да излезе с принципно друго лице, сюжетът не го позволяваше. И така доигра спектакъла — осъзнавайки колко е грозна. Ядът и невъзможността да се концентрира преди първото излизане си казаха думата… Изобщо, този ден актрисата игра лошо, така че пакостта напълно успя. А другата актриса, която бе отнесла ключа, на другия ден изглеждаше изненадана, биеше се в гърдите и се кълнеше, че не го е направила нарочно и че се чувства ужасно виновна.
Имахме случай, когато един актьор беше забил пиронче в сценичната обувка на друг актьор. Беше го забил много внимателно, така че на пръв поглед да не личи, обаче острието да стърчи и да наранява стъпалото до кръв. Направил това точно преди спектакъла, когато костюмите и обувките са, както се казва, „заредени“, тоест актьорът е облякъл костюма в гримьорната, а обувките стоят зад кулисите и той ги обува непосредствено преди излизането си на сцената. И така, отива той зад кулисите две минути преди излизането, стои си спокойно, разменя си шеги с помощник-режисьора, после в последната секунда бързо напъхва краката си в обувките и излиза. При всяка крачка сълзи бликат от очите му от болка. Но какво да прави? Не може да не излезе — на сцената вече са му подали реплика. Трябва да доиграва, няма начин. Можете да си представите колко леко и вдъхновено е играл!