Сега вече той не се разделяше с малката манерка, в която наливаше алкохол и постоянно я надигаше, започваше още от сутринта. Животът ставаше все по-непоносим, спасяваше го само работата.
В онзи ден, последния ден от живота си, Дмитрий Леоничев си беше вкъщи и работеше върху поредния договор, подготвен от неговия юрист, договор, който категорично не му харесваше. Неотдавна бе сменил юриста, бе уволнил предишния, а на негово място по препоръка от познати бе взел съвсем младо момче, което още нищо не разбираше от строителен бизнес. Трябваше много да внимава как работи.
Дмитрий седеше пред компютъра, четеше договора, нанасяше поправки и допълнения, ядосваше се, надигаше манерката и не разпиляваше вниманието си за нищо. Чуваше как пее звънецът на домофона, но не ставаше от бюрото: не очакваше никого и нямаше намерение да отваря. С телефона постъпваше по същия начин — както често повтаряше на жена си:
— Вкъщи имам право сам да решавам какво да правя и какво да не правя. Имам право да избирам с кого да разговарям и с кого не. И ако не искам да вдигам телефона, никой не може да ме задължи. Ако не искам да отварям на никого, няма да отварям.
Дмитрий Леоничев работеше и пиеше, без да обръща внимание нито на домофона, нито на звънящия телефон.
Когато майката на Леоничев лежеше в реанимацията, на един негов строеж стана нещастен случай: работник на име Попов падна от деветия етаж и почина на място. Имаше нарушение на техниката по безопасност от страна на техническия ръководител и по принцип фирмата на Леоничев трябваше да плати на семейството на загиналия солидна компенсация, но Попов обичаше да пие и Дмитрий Юриевич успя, използвайки връзките си, да избегне плащането, като постигна признание за вината на самия пострадал. След известно време вдовицата на Попов отиде при Леоничев и го помоли да й окаже материална помощ.
— Та вие прекрасно знаете, че мъжът ми не е бил виновен — каза тя. — Виновен е бил вашият технически ръководител, когото вие защитавате. Аз съм много болна, трябват ми пари за лечение, а единственият човек, който ни издържаше, почина.
По принцип Дмитрий не беше лош и алчен човек и ако Попова беше дошла година по-рано, дори половин година, естествено, щеше да й даде пари. Но в този момент изцяло бе потънал в проблемите около плащането на лечението на майка му и стоеше пред своя тежък, мъчителен избор, който не можеше и не можеше да направи. Затова отговори грубо, без да подбира изразите:
— Какво сега, умрял — умрял, всички умират. И моята майка умира. Никой не живее вечно. А както е пиел, вашият мъж щеше да изкара максимум три години и пак щеше да умре. Той си е виновен.
След посещението при Леоничев вдовицата Попова отново се поболя. И след около два месеца, когато се посъвзе, още веднъж отиде при Леоничев и още веднъж получи отказ. След това с тази работа се зае дъщеря й Олга, която не бе простила на Дмитрий Юриевич нито съдебното решение, нито отказа му за материална помощ, нито оскърблението по отношение на майка й. По това време Леоничев вече бе погребал своята майка.
Олга започна да събира сведения за Леоничев и неговия начин на живот и много скоро научи това, което вече половината град знаеше: той пие постоянно. Дълго го наблюдава и видя с очите си сребърната манерка. Леоничев е в депресия и спокойно може да го отрови, като инсценира самоубийство.
Не успя да осъществи замисъла си веднага, не е толкова лесна работа да отидеш и да убиеш. Да решиш, е едно, а виж, да го направиш… Олга дълго събира сили. Най-сетне се зае с осъществяването на замисъла си и избра ден, в който Леоничев беше сам вкъщи. Впрочем такива дни напоследък се случвала все по-често. Олга отиде, позвъни на домофона, но никой не й отвори. Може би все пак Дмитрий Юриевич бе излязъл? Тя набра домашния му телефон, но никой не вдигна. Не, той непременно трябваше да си е вкъщи, нали тя видя как Светлана излезе с колата си и как Дмитрий Юриевич стоеше на балкона и гледаше след нея. След това Олга се отдалечи за съвсем кратко време, само за няколко минути прескочи до магазина, за да купи и изпие бутилка вода: беше нервна, постоянно ожадняваше. И магазинът беше съвсем наблизо, отстрани на блока, където живееха Леоничеви. Колата на Леоничев си беше на мястото… Разбира се, тя позвъни на домофона не веднага след като Светлана замина, дълго седя в градинката срещу блока и събира мислите си, но при това не откъсваше очи от входа и беше готова да се закълне: Дмитрий Юриевич не бе излизал.