Отново позвъни на домофона, а когато и този път не й отговориха, седна на пейката пред входа и зачака. Беше объркана, в нейния грижливо подготвен план изобщо не се вписваше обикновеното нежелание на домакина да отвори и да приеме непознат човек. Това не бе предвидила. Олга не знаеше какво да прави, но се надяваше, че все някакво решение ще се намери.
И то се намери. Вратата на входа се отвори и излезе Леоничев, по анцуг и домашни пантофи. Олга разбра, че той вече си е пийнал и дори не обръща внимание с какво е обут. Дмитрий Юриевич тръгна към магазина и много скоро се върна с торбичка продукти. Не много продукти. Олга стана и тръгна към него.
— Дмитрий Юриевич, при вас идвам. Може ли да вляза? Трябва да си поговорим.
— За какво? — равнодушно попита Леоничев.
— Много е важно, честна дума. Няма да ви отнема много време. Моля ви, много ви моля.
Явно на лицето й бяха изписани такава молба и такова отчаяние, че Леоничев се предаде. Влязоха заедно във входа и се качиха в апартамента. Там Дмитрий Юриевич небрежно захвърли торбичката с продуктите на пода, влезе в хола, където до включения компютър стоеше същата онази манерка, и я взе в ръцете си. Олга мислеше, че ще поговорят тук, но Леоничев седна в другата стая, по-голямата, и й предложи да седне във фотьойла до ниската масичка. А той седна в отсрещния фотьойл и веднага надигна манерката.
— Е, слушам ви. Само че по-накратко, имам много работа.
Както и беше планирала, Олга се представи и заговори за материалната помощ. За себе си бе решила, че ако Леоничев се съгласи да плати, няма да го убие. Да си живее. В края на краищата тя може да пожертва отмъщението, ако има с какво да лекува майка си. Той обаче нямаше намерение да плати. Това, което Олга бе принудена да изслуша, беше още по-лошо, още по-грубо от думите, които той навремето бе казал на майка й.
— Разбирам — кимаше Олга, — дума да няма, вие сте прав. Повярвайте ми, аз за нищо на света нямаше да дойда, ако не беше мама… Тя много настояваше да дойда при вас и да ви помоля, а аз й казах буквално същото, което сега ми казвате вие. Не ми се сърдете.
Но той и не мислеше да се сърди.
— Може ли малко вода? — помоли тя.
Леоничев стана и отиде в кухнята за вода. Това време бе напълно достатъчно на Олга Попова да изсипе в манерката донесените хапчета. Сега оставаше само да изчака Леоничев да изпие достатъчно количество от отровения алкохол.
— Искате ли да ви приготвя нещо за ядене? — предложи тя, след като изпи на един дъх водата от високата чаша. — Видях, че сте напазарували. Сигурно сте гладен. Вие си работете, работете, няма да ви попреча. Просто ми е много неудобно, че ви обезпокоих, и искам някак да компенсирам…
Леоничев се съгласи. Изобщо, много неща му бяха станали безразлични напоследък, освен работата. Щом това момиче няма да му попречи, нека приготви нещо за ядене, все ще е някаква полза, след като я пусна да влезе.
Олга взе от антрето торбичката с продуктите и отиде в кухнята. Ряза нещо, пече нещо, почти не разбираше какво прави, само се ослушваше за звуците, долитащи откъм стаята и пресмяташе дали скоро… Страхуваше се да влезе и да види, постоянно си измисляше нещо ново за правене в кухнята: ей това може да се измие, ей това още малко да се позадуши. Най-сетне разбра, че откъм стаята не се чуват вече никакви звуци. Тя плахо надникна в стаята и видя, че Леоничев беше полуизлегнат на дивана, със затворени очи. Олга дори не можа да разбере дали диша, или не, не посмя да се доближи, достраша я, уплаши се просто до ужас, изведнъж разбра какво бе сторила… Но трябваше да довърши стореното. Отиде при работещия компютър, отвори нов файл и набра текста, който за всеки случай бе измисляла, докато беше в кухнята. Нали беше видяла, че Леоничев работеше, така че реши да използва това. Написа текста на предсмъртното му писмо, в което Дмитрий Юриевич признава, че „повече не може да живее с чувството на вина“, че „никой не го разбира“, че „всичко му е дошло до гуша“, че се е уморил. Писмото беше кратко, но Олга имаше чувството, че това е най-дългият и сложен текст, който някога е набирала.
Изхвърча от жилището, като си грабна чантичката и не затръшна вратата след себе си. Трябваше по-бързо да слезе надолу, по-скоро да излезе навън, да се отдалечи от мястото, където се бе случило такова нещо. Излезе, хвърли поглед към кабинката на портиерката. Днес дежуреше възрастен мъж, който в захлас гледаше футбол по телевизията, обърнал гръб на стълбището, и на нищо не реагираше. Не забеляза Олга.