— Само не разбрах всичко за Лесогоров — продължи да разпитва Котаракът. Защо се е захванал с всичко това? Слава ли е търсел?
— Слава, слава, какво друго — потвърди Гарванът. — Тщеславие го е обзело, честолюбие, макар да не съм сигурен дали има разлика между тези понятия. Защото не е бил глупаво момче, дори доста умно, прочел е записките на следователя, после е прегледал делото в архива и е видял, че то, както се изрази нашата героиня Анастасия Павловна, е истинско бедствие, пропуск след пропуск — никой не е фиксирал следите в жилището на Леоничев, дори не е търсил следи, защото първоначално са били сигурни, че е самоубийство, а после за една секунда са се убедили, че е виновна Светлана. Защо да се трепят? И онази флашка, намерената у Светлана, никой не е изследвал за следи от чужди ръце, изобщо, много неща не са били свършени по случая, защото на следствието много му се е искало по-скоро да го изпрати в съда. Артьом обаче се е хванал за флашката и е измислил своя история, която по чиста случайност се е оказала доста близка до истинската, макар и не напълно. Например той не е знаел за Олга, не е можел и да се досети, но е подозирал, че смъртта на Леоничев и флашката са работа на външен човек.
По-точно, съобразил е, изфантазирал си го е, но почти е улучил истината. И е решил, че този външен човек има отношение към театър „Нова Москва“, нали следователят Тихомиров не току-така го споменава. С една дума, чиста измислица, но както често се случва, улучила право в десетката. Артьом Лесогоров много е искал лично да открие и разобличи убиеца, дори мислено е виждал заглавията, публикациите, наградите, включително „Пулицър“. А как иначе, след този потресаващ резултат от журналистическо разследване! Един журналист е успял да направи нещо, което не са успели или не са поискали да направят професионалните служители на закона! Та нали той именно затова е писал и стенограмите на репетициите: попише, попише, а после в жилището си под покрива на театъра анализира всяка дума, всеки жест, всеки поглед. Ами ако някой се разкрие, без да иска! Пак затова той не е казвал на никого, че в квартирата му са влизали външни хора. Виждал е, че някой е влизал, но си е мълчал. Искал е сам да проследи всички и да ги разобличи.
Змеят укорително поклати глава — сиреч ето докъде води гонитбата за слава!
— Тук горе-долу всичко е ясно. По-добре ни обяснете следното, уважаеми Хамлет — обърна се той към Котарака. — Защо вашите театрални приятели мотаят детективите? Никой от тях не е знаел каквото и да било, но са се вълнували! И са се държали така, сякаш крият нещо. Защо?
— Деца — кратко отговори Котаракът. — Театърът изобщо е висша проява на детинщина — преструваш се и искрено си вярваш. Колкото и сложен и високодуховен да е театърът, той пак е една забавачка за възрастни. И на него могат да служат само хора, които са запазили детското в душата си. Между другото, пак затова в театрите обичат котки.
— Защо „затова“? — не разбра Гарванът.
— Защото всички деца обичат животни, особено котки — авторитетно поясни Хамлет. — А вие погледнахте ли какво става с Лев Алексеевич?
Гарванът тъжно въздъхна и наведе глава.
— Починал е, без да дойде в съзнание — съобщи той. Всички помълчаха една скръбна минута.
Пръв прекъсна мълчанието Котаракът. Стана, изви гръб и вдигна вертикално опашката си.
— Доколкото разбирам, сега ще започнете да ме отпращате. Приключихме с историята, така че ми е време да тръгвам.
— Почакайте, къде така — развълнува се Камъкът, но Змеят го погледна укорително и Камъкът се умълча.
— Наистина е време — изграчи Гарванът. — Хайде да се сбогуваме и да вървим, ще те изпратя, ще ти покажа къде е мястото.
— Не се тревожи, аз ще изпратя Хамлет — каза Змеят и бавно започна да развива пръстените си. — И без това щях да тръгвам, на път ми е.
Котаракът бавно обиколи Камъка, потърка бузки във всяка издатина, стигна до лицето и близна каменния нос, застанал на задни лапи. После вдигна глава и погледна нагоре.
— Уважаеми Гарване, не смея да ви помоля да слезете, но по никакъв друг начин не мога да се сбогувам с вас — каза учтиво той.
Гарванът се извърна.
— Добре де — промърмори, — защо не, ще сляза.
Кой знае защо, слизаше бавно, без да излита, а като скачаше от клон на по-нисък клон, и зоркият поглед на Камъка улови подозрителен блясък в кръглите очи на стария си приятел. Ето, и Гарванът се разнежи, хем колко искаше по-скоро да се отърве от Котарака! Най-сетне Гарванът кацна на земята и разпери крила, а Котаракът се мушна под тези крила, повъртя се и близна птицата по главата.