Има и хулигани, които си правят шегички с реквизита. Реквизиторът поставя всичко необходимо за спектакъла на масичка зад кулисите в определен ред, разсее ли се за секунда дори — и вече някой от тези хулигани е разместил предметите или изобщо ги е скрил някъде. Актьорът се настройва, подготвя се за излизането, протяга ръка, за да вземе онова, с което трябва да излезе, а предметът го няма. Или е на друго място, или изобщо го няма. Налага се трескаво или да търсят този предмет, или бързо да измислят с какво и как да го заменят. Случва се човекът да излезе без реквизита и да импровизира в движение. Пак добре, ако изчезналият предмет не играе непосредствена роля в спектакъла, например персонажът трябва да излезе с бастунче и да го подпре в ъгъла. Бастунчето не е нужно за нищо друго. Е, излязъл без бастунче, голяма работа. Но ако е например писмо, което той трябва да прочете по време на спектакъла? Или ковчеже с пари? Или — като вариант — ковчежето си е на мястото, но някой е извадил парите от него. Какво се получава тогава на сцената? Анекдот вместо драма.
Такива истории мога да ви разказвам дни наред, само че хората не се убиват един друг заради тях — каза Бережной.
— Като цяло актьорите са същински деца и си правят номера чисто по детски. Могат по време на спектакъл да не подадат реплика, а партньорът чака и се стъписва. И заради всичко това те тичат или при завеждащата трупата, или направо при мен, а моята работа е да изслушам, поговоря и сдобря всички. Във всеки случай такива сблъсъци нямат никакво отношение към художествения ръководител на театъра.
Настя хвърли поглед към Антон и изведнъж разбра, че той едва ли е чул разказа на директора. Погледът на младежа беше отсъстващ, някак стъклен, потънал някъде. Нима така смята да работи, да разкрива престъпление? Добре поне, че се сети да включи диктофона, защото деветдесет процента от информацията можеше да бъде изгубена. И добре че Настя по стар навик конспектираше в бележника си. Наистина не може да се разчита на този млад оперативен работник. Защо ли Серьожа Зарубин й пробута този Антон?
— А нещо по-сериозно? — взискателно попита Настя, която доста се бе забавлявала с историите, разказани от Бережной. — Конфликти, които вие като административен директор не можете да разрешите? Нима не се е случвало нищо такова?
Владимир Игоревич тежко въздъхна и неочаквано слънчево се усмихна.
— Добре, ще ви разкажа най-сериозното, което се случи напоследък, и вие сами ще се убедите, че заради него никой не би убил.
Историята, която разказа на Настя и Антон директорът Бережной, беше свързана с пиесата „Правосъдие“, която се репетираше в момента. В театъра дошъл абсолютно неизвестният драматург Артьом Лесогоров и донесъл пиеса. Донесъл я, както му е редът, на помощника на главния драматург Иля Фадеевич Малашченко. Малашченко прочел пиесата и решително отказал на автора: според него пиесата била тромава, неизпипана и изобщо, абсолютно несръчно написана, което не било чудно, като се има предвид професионалната подготовка на автора: той бил не литератор, а журналист. С това всичко би могло да приключи, но се оказало, че Артьом Лесогоров не се отказва лесно. Неговото следващо посещение се състояло само два дни след отказа, но тогава той посетил не драматурга Малашченко, а художествения ръководител и директор Лев Алексеевич Богомолов. При това Лесогоров този път дошъл със спонсор, който изразил готовност да плати абсолютно всички разходи по постановката на пиесата, а освен това да внесе солидна помощ за развитието на театъра. Богомолов веднага повикал Бережной да участва в преговорите, спонсорът задал простия въпрос: „Колко?“, Бережной бързо пресметнал наум колко пари са нужни на театъра, за да бъде поставена „Правосъдие“, а и още две други пиеси, и назовал сумата, а тя била приета безпрекословно. Но било невъзможно да се прескочи стадият с Художествения съвет, а пред този съвет Малашченко с пяна на устата доказвал, че „Правосъдие“ за нищо не става, докато Богомолов с доста резки и груби изрази отговорил в същия дух, тоест че драматургът нищо не разбира от художествено-творческата политика на театъра и няма усет за потребностите на съвременната публика. Крясъци до бога, след което Малашченко получил сърдечен удар и се озовал в болница. А Богомолов постъпил, както си знаел, и приел пиесата на Лесогоров за поставяне. Разбира се, той виждал, че пиесата е откровено слаба и несръчно написана, но имало и две съществени обстоятелства. Първото: със спонсорските пари Богомолов можел да си позволи да постави своята любима класика — отдавна мечтаел за „Васа Железнова“ на Горки и „Без зестра“ на Островски. И второто: Артьом Лесогоров се оказал рядко симпатично момче без каквито и да било амбиции и изфукване, той си давал сметка, че творението му далеч не е съвършено, и изразил пълна готовност под грижовното ръководство на Богомолов да направи всички необходими промени и поправки. Богомолов се заел да постави „Правосъдие“ лично, макар че не поставял съвременни пиеси, но твърде големи били парите, които предложил спонсорът, а в тези пари бил заложен и доста висок хонорар за режисьор-постановчика. А Лев Алексеевич се нуждаел от пари. При това най-важното било, че Богомолов не си направил труда да обясни веднага на драматурга причините за своята заинтересованост, а наблегнал на обвинението, че Малашченко нищо не разбира и не вижда художествената ценност на пиесата. Разбира се, това бил удар по професионалното самолюбие на драматурга, и то какъв! Нищо чудно, че получил сърдечен пристъп. Разбира се, по-късно му обяснили всичко, но това станало по-късно, след дъжд — качулка.