Разговорът някак незабелязано премина към проблемите на старото поколение актьори и отношението към тях. За учудване на Настя Антон започна да се вайка колко било несправедливо, че не уважавали и не ценели по-възрастните актьори, ето той например, за съжаление, нямал нито баби, нито дядовци, всички отдавна били умрели, но ако ги имал, щял да им бъде прекрасен внук… Но Иля Фадеевич не си спомни нищо друго интересно за конфликти с театралните ветерани. Или си спомни, но не разказа?
А Антон сякаш отново се изключи от разговора, гледа Малашченко, а физиономията му — сякаш нищо не чува. И очите му някак стъклени. И току си поглежда часовника. Не, определено телефонните разговори му действат зле. Може да са се скарали и сега той да страда? Макар че Настя чу с ушите си как той я наричаше „зайче“ и „слънчице“ и й обеща вечерта непременно да се видят. Ето на, замисли се за разни глупости и не чу какво разказваше драматургът. Гледай ти, а се пишеш професионалистка. Пак добре, че диктофонът е включен. Настя се наруга мислено и зададе въпрос за пиесата „Правосъдие“.
Драматургът Малашченко разказа за „ходещия портфейл“ и за младия драматург, за конфликта по време на Художествения съвет. Виж, за сърдечния удар и как след съвета се озовал в болницата Иля Фадеевич, кой знае защо, премълча. Впрочем разбираемо беше — човек на неговата възраст не би говорил много за болежките си, ако държи на работата си и не иска да я загуби.
Като цяло Малашченко направи на Настя впечатление на човек наежен и затворен. Странно, откъде ли се взе това впечатление? Уж отговаряше на всички въпроси, не ги заобикаляше, предложи им чай, който детективите дружно отказаха, разреши на Настя да пуши, тоест беше напълно дружелюбен и гостоприемен.
Но въпреки това остана някакъв неприятен привкус.
Те не потърсиха помощник-режисьора Федотов, вече течеше репетицията, но пътят от кабинета на Малашченко до служебния вход се оказа съвсем лесен, Иля Фадеевич ги насочи и Настя и Антон тръгнаха към заведението в съседната сграда да пият кафе и да хапнат нещо. Тук имаше съвсем малко хора, бяха заети само две маси от всичките петнайсетина и дори нямаше музика, макар обикновено в подобни заведения да пускат музика толкова силно, че човек не може да си чуе приказката.
Поръчаха, Настя поиска кафе и паста, Антон — чай и сандвич.
— Антоне, аз наистина не съм ви началник и това не е моя работа, но ми се струва, че ще е по-добре да не се разсейвате толкова с телефонни обаждания и съобщения — внимателно каза Настя. — Това ви пречи да се съсредоточите. Не бихте ли могли да решавате въпросите със своята дама в извънработно време?
Антон отначало смутено се усмихна, после открито се разсмя.
— Не беше дама, а дъщеря ми.
Я виж ти! Че на колко години е тази дъщеря, та умее да праща есемеси? Защото самият Антон е още хлапе.
— Толкова голяма дъщеря?
— На осем години. А синът ми е на четири.
— Значи, имате две деца? — още повече се изуми Настя. — Никога не бих предположила, като ви гледам. Съвсем млад сте. На колко?
— На двайсет и осем.
Да, рано пиле рано пее, сигурно се е оженил на деветнайсет, може би дори на осемнайсет. Гледай го ти Антон Сташис!
През това време Антон бръкна в джоба си, извади телефона, потрака по копчетата и го подаде на Настя. Тя видя на дисплея снимка на две чаровни деца с много красива и доколкото Настя можа да прецени, скъпо облечена жена. Все пак системните посещения в бутика на Даша имаха резултат, сега Настя що-годе разбираше от марки и цени. Дрехите на жената струваха няколко хиляди евро.
— Това съпругата Ви ли е? — попита тя, като разглеждаше снимката. — Много е красива.
— Не — спокойно отговори Антон, — това е бавачката.
О, бива си ги бавачките на съвременните милиционери!
Щом тя може да си позволи да се облича така, колко ли може Антон да си позволи да й плаща? Или жена му е богата?