— Нали не се сърдите, че Вася постоянно ми праща съобщения, специално съм я приучил да го прави — говореше междувременно Сташис. — Отчита ми се за всяка оценка от всеки час, кога си е тръгнала от училище, кога се е прибрала, какво е обядвала, че е седнала да си учи уроците, че е приключила с това, че бавачката ги е извела със Стъопка на разходка…
— А защо е този тотален контрол? — не разбра Настя. — Нали децата са с бавачката, ако има нещо, тя ще ви съобщи.
— Искам да свиква, че баща й е винаги наблизо и знае всяка нейна стъпка. Защото бавачката какво? Днес я има, утре я няма, животът си е живот. Децата трябва да свикват с мисълта, че баща им знае всичко. Така съм по-спокоен.
Бавачката, бавачката, бащата, бащата… Ами майката къде е? Антон нещо не обелва дума за нея. Може би нещо не е наред с майката на децата и именно с това се обяснява неговата замисленост и разсеяност? Но е неудобно да попита. Добре, да поговорим за нашия случай.
— Как ви се стори Малашченко? — попита Настя. — Създадохте ли си някакво впечатление?
— Той лъжеше — веднага отговори Антон и отхапа огромен залък от своя многопластов сандвич.
— Лъжеше ли? За какво?
Антон сви рамене.
— Не знам.
— Как така? Защо не знаете, щом сте сигурен, че Малашченко е говорил лъжи?
— Не го слушах, наблюдавах го. Излъга на деветнайсетата минута. По-точно, не излъга, зле се изразих, той започна да се тревожи и да внимава какво говори. Нещо не му хареса в посоката, в която тръгна разговорът ни.
Охо, виж ти! Излъгал на деветнайсетата минута… Същински футбол. На деветнайсетата минута нападателят Сташис вкара гол във вратата на защитника Малашченко. Идиотщина.
— Обяснете — поиска Настя.
— Разговорът с Малашченко започна в 11:47, а той започна да се тревожи и да внимава какво говори в 12:06.
Настя недоверчиво погледна Антон.
— Вие с всичкия ли сте си?
— Да — Антон с усмивка поклати глава и отпи от чая си, — просто съм точен. Винаги следя времето. Разбирате ли, Анастасия Павловна, отдавна съм разбрал, че трябва да наблюдаваш човека, с когото разговаряш, така много неща ти стават по-ясни. Но когато наблюдавам, аз пропускам чутото и понякога съм принуден да моля да ми повтарят или втори път да задавам едни и същи въпроси. Разбира се, това е много лошо, пък и в работата е неудобно, затова винаги си нося диктофон и се старая да запомням през кои минути от разговора човекът реагира на нещо важно за мен. Сигурно сте обърнали внимание, че постоянно си гледам часовника. За съжаление, още не съм се научил на друг начин, но се надявам това да е само въпрос на време. Ще потренирам и ще се науча едновременно внимателно да слушам и внимателно да наблюдавам. Засега още не мога. Така че, извинете. Веднъж прочетох една книга, в която пишеше, че не е толкова важно какви думи произнася човек, колкото е важно какво иска да каже той, а за да разбереш какво именно иска да каже, трябва да го наблюдаваш — лицето, ръцете, позата, мимиката, жестовете, интонацията, очите. Отначало просто опитвах, стана ми интересно, а после се увлякох, и знаете ли, понякога това е полезно за работата.
— Книга по психология ли беше? Сега сте като героя от онзи филм, „Излъжи ме“, така ли?
— Не, книгата беше съвършено различна, за живота на един артист. Нещо като мемоари.
— Дайте ми диктофона — помоли тя.
Тя включи на възпроизвеждане, извъртя записа до деветнайсетата минута и започна да слуша. Ставаше дума, че Антон щял да бъде добър внук, ако имал баба и дядо.
— Е, и какво особено има тук? — проточи тя с недоумение. — Не разбирам.
— И аз не разбирам — съгласи се Антон. — Но точно на това място Иля Фадеевич се разтревожи от нещо, дори бих казал, че му стана много тежко, достраша го.
Те платиха и тръгнаха обратно към театъра, наближаваше часът за приключване на сутрешната репетиция. Настя искаше да намери режисьора Семьон Борисович Дудник, а трябваше да го хване веднага след репетицията, иначе той можеше да хукне нанякъде. Интересно, как ли ще намерят репетиционната зала, щом услужливият помощник-режисьор Федотов е зает в момента? Нищо, все някак ще я намерят.
Освен това тя реши да зададе въпрос, съвсем незначителен и смешен, но той я гризеше отвътре.
— Антоне, а защо нарекохте дъщеря си Вася?
— Казва се Василиса — кратко отговори Антон. — За близките — Вася.
Значи, Василиса. Ох, не е обикновено момче този Сташис, ще се изтормози с него. Колкото до това, че следи реакциите и си прави изводи, може да му се вярва, но че изводите на домораслия психолог са правилни — Настя Каменская се усъмни. Какво тревожно може да има в думите, че оперативният работник щял да обича баба си, ако я имал? От къде накъде Малашченко ще се притесни на това място? Просто е смешно.