— Не ми харесва — честно отговори Антон. — А на вас?
— И на мен.
Още щом вратата на репетиционната зала се затвори след Сташис и Каменская, режисьорът Семьон Дудник си събра книжата и изхвръкна в коридора. Префуча покрай безликите врати до стълбището, слезе на по-долния етаж и свърна към кабинета на административния директор.
В приемната на Бережной седяха трима души. Дудник се върна в коридора, извади мобилния си телефон и бързо намери сред контактите си името на Бережной.
— Володя, в приемната ти чака цяла тълпа, извикай ме, а? Трябва спешно да си поговорим — бързо и полугласно избъбри той.
И отново влезе в приемната, поздрави секретарката и седна на свободния стол. Чакащите недоволно погледнаха Дудник: всички знаеха, че той е приятел на директора, и подозираха, че ще влезе в лелеяния кабинет без опашка. Режисьорът обаче седеше с разсеян вид и не правеше и най-малък опит да пререди другите.
На бюрото на секретарката оживя високоговорителят на селекторната връзка:
— Дина Илинична, Дудник да е там случайно? Намерете ми го спешно.
Дина Илинична изразително погледна Семьон и кимна, сиреч влизайте. Дудник скочи и се шмугна през вратата.
В кабинета на Бережной седеше възрастната завеждаща трупата, която събираше в прозрачен джоб познати наглед листове хартия: проекта за репертоар за януари.
— Значи, гарантирате, че Самойлов ще може да играе през януари? — попита тя, ставайки. — Тогава пиша „Пигмалион“ за януари. Напълно ли сте сигурен, че ще оздравее?
— Ще оздравее, ще оздравее, къде ще върви? Колко време може да се лекува едно счупване? Мисля, че още към средата на декември ще бъде във форма. Даваме му още един месец за възстановяване, все пак в „Пигмалион“ той има много акробатика, да се полекува още. Но за втората половина на януари можете да го запишете спокойно.
Завеждащата трупата излезе и любезната добродушна усмивка на Бережной, с която той сподири служителката, веднага се стопи, смени я израз на тревога.
— Какво стана? — обърна се той към Дудник. — Каква е тая спешност?
Дудник нервно се разходи назад-напред из кабинета и се тръшна на коженото диванче.
— При теб идваха ли от милицията? Сутринта. Честно да си призная, надявах се повече да не видя никого от тях, мислех, че още в понеделник са ни разпитали за всичко и са се успокоили. Обаче не, явно им трябва още нещо. Защо, и тебе ли докопаха?
— Разбира се, току-що се измъкнах от тях. Володя, ти говори ли им за Малашченко?
— Казах им, какво друго можех да направя? — разпери ръце Бережной. — Ще пиеш ли кафе?
— Не — дръпна се Семьон Борисович, — не искам. Защо, защо си им говорил? Не биваше!
— Драги мой, това не беше приятелски разговор. Впиха се като пиявици: давай за конфликтите, та за конфликтите. Как можех да премълча? Ако не аз, някой друг пак щеше да им разкаже, та дори самият Иля Фадеевич или Саша Федотов, ами че той изобщо не може да си държи езика зад зъбите. Така че по-добре аз, поне няма да си помислят, че се опитваме да скрием нещо. И теб ли питаха за това?
— Странно — замислено продума Владимир Игоревич. — По принцип би трябвало… Или не са съзрели нищо подозрително в тази история и благополучно са я изхвърлили от главите си. Това е добре.
Дудник смени положението на краката си, повъртя се на диванчето.
— Ти каза ли им за Кирил?
— Глупости — възмути се Бережной, — как така ще говоря? Нали сме се разбрали.
— По дяволите, дано не научат — угрижено каза Семьон.
— Че как ще научат? Присъствали са само дежурната от пропуска Тамара Ивановна и охранителят от частната фирма. Тамара Ивановна веднага дотича при мен, нали съм директор, а аз казах на тебе. Нали не си казвал на никого?
— Ами май не, макар че може да съм се разсеял и да съм изтърсил нещо. Но мисля, че не. На Иля Фадеевич, естествено, казах. Ами Тамара Ивановна? Възможно ли е да е казала на някого?
— Като нищо, само че на кого? На чистачките, на своята колежка, изобщо, на някой от нискоквалифицирания персонал, а милиционерите няма да разговарят с тях.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно! — твърдо отговори Бережной. — Помисли само, става дума за покушение срещу художествения ръководител, какво общо могат да имат портиерките, чистачките и охранителите? Няма начин да ги викат на разпит. Какво могат да ги питат? За разногласия в художествения съвет? Или за творческата политика на театъра? Тяхната работа е да пускат хората да влизат и да излизат и да наглеждат служебния гардероб, не знаят нищо друго. Така че ние с тебе ще мълчим, Малашченко също, а от друг милиционерите няма как да научат. Успокои ли се вече?