През тези шест дни й говореха разни неща: и че мъжът й може да диша самостоятелно, сърцето му е стабилно, има гълтателен рефлекс, и че болният е станал неспокоен, получил е еднократни гърчове, и че се е вдигнала така наречената мозъчна температура, която трудно се сваля. Или пък настъпваше някакво подобряване и на Елена казваха, че се е появила реакция на докосване — трепнали клепачите, появила се реакция на болката от инжекциите. Ту пък положението му се влошавало. Елена всеки ден питаше лекаря какво лечение прилагат на мъжа й, но питаше повече формално, защото нищо не разбираше от медицина и не можеше да оцени отговорите. Но и отговорите, естествено, бяха формални като въпросите: провеждали антихеморагично, противогърчово, противооточно, хормонално, антибактериално лечение и така нататък.
Тя питаше за това, защото не й достигаше смелост да попита за нещо съвсем друго, и й липсваше мъжество да чуе възможния отговор. Нима е важно с какво и как лекуват Лев? Много по-важно е тя да разбира какво ще стане с него? Какъв ще стане той? И ще го бъде ли изобщо? Но Елена нямаше душевните сили да попита за това.
В края на коридора се появи позната спортна фигура — Никита Колодни, актьорът, на когото Лев най-сетне бе дал едната от двете главни роли в новата пиеса. Всъщност не едната от двете главни, а истински главната, защото работата е не само в обема на ролята, във времето, прекарано на сцената, но и в драматургията на образа, а при тази роля тя е много по-интересна, отколкото в другата също голяма роля на Зиновиев, когото ще играе Миша Арцеулов. Миша… Миша.
— Как си, Лена? — приближи Никита и разцелува Елена по двете бузи. — Има ли нещо ново? Как е Лев Алексеевич?
— Все така — тъжно отговори тя. — Без промяна.
— Но как така? — Никита се смути или пък се огорчи, Елена не разбра. — Нали завчера ми каза, че има леко подобрение.
— Завчера имаше, а днес вече няма. Никита, аз наистина нищо не знам, нищо не ми казват и при Лев не ме пускат. Състоянието е стабилно тежко — това е всичко, което мога да измъкна от тях.
— Господи. — Колодни приседна до Елена, прегърна я през раменете, притисна я до себе си. — Горкото момиче, клета моя, мога да си представя колко ти е тежко. И ти така си седиш тук? Честно да ти кажа, надявах се да не те заваря, мислех, че все пак ще се стегнеш и ще се прибереш вкъщи. Трябва да си починеш, Лена, а ти се изтезаваш. Трябват ти сили, а и без това сега не можеш да помогнеш на Лев Алексеевич.
— Не мога да си тръгна — смотолеви тя, свря лице в рамото на Никита, задавена от сълзи, — имам чувството, че докато съм тук, наблизо, Лев го чувства и му е по-леко. Не знам за разните полета, за аурата или за флуидите — сега съм готова да вярвам на всичко, само това да помогне на Лев. Ако можех да поседя до него, да подържа ръката му, сигурна съм — той би почувствал това и би се свестил.
Тя тихо заплака, а Колодни седеше до нея мълчаливо, прегръщаше я и я галеше по ръката. И Елена му беше благодарна за това мълчаливо съчувствие и за топлото широко рамо, върху което капеха сълзите й.
— Ние всички много се вълнуваме за Лев Алексеевич — заговори най-сетне актьорът. — Много хора искаха да дойдат тук, какво ти много — практически всички, но нали разбираме — това е болница, реанимация, на теб не ти е до нас, пък и никой няма да пусне тук такава делегация, ще ни изгонят направо от прага. Извоювах си правото да дойда и им обещах веднага да се обадя и да им разкажа всичко по телефона. Владимир Игоревич сутринта се обадил на лекаря, но той нищо не му казал, жена му, казал, седи тук, в коридора, току-що я видях, така че тя, ако иска, ще ви каже всичко, а аз нямам право, защото не сте роднина. Наистина Бережной всеки ден се обаждаше, но всеки ден му отговаряха едно и също: жена му знае всичко, а на вас няма да дадем информация. Но там, в театъра, всички останаха, никой не си тръгна след репетицията, всички чакат да им се обадя и да им кажа какво става с Лев Алексеевич.
Елена избърса сълзите си, още веднъж изхлипа и се изправи.
— А как сте изобщо в театъра? — попита тя просто за да поддържа разговора. Никак не й беше интересно как са нещата в „Нова Москва“, но й се искаше да бъде учтива поне като благодарност за вниманието и подкрепата.