— Ами как сме… — махна с ръка Колодни. — Никак. Всички чакат Лев Алексеевич, без него нищо не помръдва. Сеня, разбира се, провежда репетициите, всичко върви по график, но това не е същото, не е… Никой няма да постави тази пиеса по-добре от Лев Алексеевич, никой не може да направи така, че тя да се задържи поне един сезон, прекалено слаб е материалът. Сеня няма да се справи. Ако завърши спектакъла, той ще се провали още на премиерата. И аз пак ще остана без главна роля. Единствената ми надежда е Лев Алексеевич да оздравее по-скоро и той да го подготви. По-добре да го пуснем по-късно, дори по-добре да не е през този сезон, а през следващия, но тогава той наистина ще бъде добър спектакъл.
Никита говореше все неща от този род, но Елена вече не го слушаше. Изведнъж й стана неприятно и много обидно. Лев лежи там, зад стъклената врата, в кома е и не се знае как ще свърши всичко това и кога, а хората от театъра мислят само за себе си и за своите спектакли и роли. Цялото им съчувствие към нея, към Елена Богомолова, не е нищо друго, освен банално събиране на информация за удовлетворяване на собствения им изцяло фокусиран върху собствената персона инстинкт за самосъхранение: на човека е присъщо неизтребимото желание да знае на какво може да разчита лично той, как ще се развиват събитията лично за него, какво ще стане лично с него и с какви обстоятелства ще трябва да си има работа. Всъщност това е напълно разбираемо и в това няма нищо лошо, нищо осъдително, но… Но кой знае защо много боли, когато за теб това е въпрос за живота на твоя единствен близък и любим човек, а за другите — просто въпрос за удовлетворяване на инстинкта.
— Да поседя ли с теб? — съчувствено попита Колодни. — Искаш ли да изтичам да ти купя нещо за ядене, да ти донеса кафе, тук долу има кафене. Или ако искаш, да отидем заедно, аз ще поседя, а ти ще хапнеш. Лена, хайде стегни се, трябва да се държиш, ако се отпускаш така, няма да помогнеш на никого и на първо място — на Лев Алексеевич.
— Не съм гладна — отговори монотонно Елена. — Ти върви, Никита, не е нужно да седиш с мен, добре съм. Кажи там на всички, че при нас няма промяна.
Тя дълго гледа след Колодни, продължи да гледа в същата посока дори когато след него отдавна се бе затворила вратата на асансьора, който се намираше в отдалечения край на коридора.
Така седя до вечерта. Трябваше да се прибира, но я налегна такава мъка, стовари й се такава тежест, че нямаше сили да помръдне. А трябваше и да шофира… Как да шофира в това състояние, когато очите й постоянно се пълнеха със сълзи и ръцете й започваха да треперят?
Извади телефона и се обади на брат си.
— Вадик, моля ти се, ела в болницата да ме вземеш, не мога да седна зад волана, много съм зле — проплака тя в слушалката.
— Какво е станало? — разтревожено попита Вадим Дмитриевич. — С Лев ли…? Какво става?!
— Ами все същото, без промяна. Просто нещо съм се скапала. Ще ме вземеш ли?
— Разбира се, разбира се, чакай ме, не тръгвай никъде, аз ще дойда.
Вадим пристигна след около час, здраво хвана сестра си под ръка и я поведе към асансьора. Настани я в своята кола, извади от жабката малка бутилчица коняк и й я подаде.
— Ето, сръбни малко.
Елена отрицателно завъртя глава.
— Не искам. Няма да пия.
— Пий! — гласът му стана настоятелен и твърд. — Погледни докъде си се докарала: не ядеш, не пиеш, не спиш, цялата си посиняла, тресеш се. Пийни и се отпусни поне малко. Исках да ти се накарам, през целия път си подготвях думите, но като те видях — сърцето ми се сви. Себе си пожали, Лена!
— Ами Лев? — издума тя през отново рукналите сълзи. — Кой ще пожали Лев?
— Лев и без това всички го жалят, повярвай ми. Между другото, искам да ти съобщя, че наех частен детектив.
Елена учудено погледна брат си.
— Защо?
— Как защо? Една глава е добре, а две при всяко положение ще свършат по-добра работа. Нека и тя да порови, може да открие нещо, което държавните детективи ще пропуснат. По-зле няма да бъде.
— Ох, Вадик, може би не биваше, а?
— Защо? — искрено се учуди Вавилов. — Ти не искаш ли да заловят престъпника?
— Не знам — тихо прошепна Елена. — Нищо не знам, Вадик. Само едно искам: Лев да се оправи. Или поне просто да оцелее.
— Говориш глупости — строго й се скара Вадим Дмитриевич. — Крадецът трябва да отиде в затвора. И ще отиде. Не го казвам аз, казал го е Глеб Жеглов.
— Ами ако…
— Какво „ако“? Довърши, довърши, не мълчи. Да не би да знаеш нещо?