Отначало дори не схвана какво беше: някаква сплъстена, мръснокафява на сиви шарки топка козина. „Вълче!“ — мислено изохка Гарванът, но веднага се поправи: май на дивите животни козината не се сплъстява. Топката трепереше и току трескаво се сгърчваше. Гарванът внимателно го докосна с ноктестото си краче и в отговор чу кратък дрезгав звук, смътно напомнящ жално мяукане. „Ами да, не е вълче“ — облекчено въздъхна Гарванът и по-смело побутна неидентифицираната топка с мощния си клюн. Така, лекичко, не сериозно и без да й причинява болка. Този път топката реагира по-изразително, от нея се протегна лапа и направи слаб опит да се защити или пък да се дръпне. Подобна лапа всезнаещият Гарван не би сбъркал с никоя друга.
— Е, какво е? — разтревожено попита Камъкът.
— Просто котка — небрежно отговори Гарванът и скочи върху темето на Камъка.
— Котка ли? Че откъде в нашите гори ще се е взела котка? Домовете на хората са далече.
— Не са чак толкова далече, най-близката къща е на около сто километра, тази котка като нищо може да е избягала от дома си и да е стигнала дотук.
— Наистина ли би могла? — изуми се Камъкът.
— Като нищо! Ти знаеш ли какви са котките? За тях сто километра са нищо и никакво разстояние — авторитетно заяви Гарванът.
Камъкът се напрегна.
— Струва ми се, че тази котка нещо писука.
— Писука ти главата!
— Не, определено чувам нещо — настоя Камъкът.
Поради принудителната вечна неподвижност у него бяха изключително силно развити всички сетивни органи.
Гарванът с досада тръсна крила и премина с подскоци от темето на Камъка по целия му гръб до мястото, където се търкаляше неканеният гост.
— Какво мънкаш там? — попита го сърдито. — Говори по-силно и ясно, нищо не ти се разбира.
Топката се размърда, от нея се отдели кръгла котешка глава с дълги мустаци и слепнали от гной очи.
— Не съм котка — дрезгаво и с усилие избоботи топката. — Котарак съм.
— Е, и каква е разликата? — презрително тръсна Гарванът.
Котаракът понечи да обясни каква точно е разликата, но се закашля и изнемощял оброни глава. Гарванът не изчака да чуе обясненията и с подскоци се върна на предишното си място, на темето на Камъка.
— Изглежда, е много болен — съобщи смутено.
— Той ли? — попита Камъкът.
— Ами да. Казва, че не бил котка, а котарак. Кашля, очите му гноят и изобщо, честно казано, изглежда много зле. Целият е изподран, проскубан и мръсен.
— Затова, значи, усещам, че е горещ и трепери — развълнува се Камъкът. — Ти, друже, да вземеш да литнеш до Катеричката, тя ни е майсторицата по разни лечения, може да помогне.
Гарванът ядосано потрака с клюн, но не посмя да спори и отлетя.
— Извинете, уважаеми — деликатно се обърна Камъкът към пустотата, — не бихте ли могли да се преместите по-близо до очите ми, защото не ви виждам и се чувствам неудобно.
Топлата топчица бавно се задвижи покрай левия хълбок на Камъка. Най-сетне целият Котарак се озова изцяло в полезрението му.
— Благодаря — учтиво благодари Камъкът. — Но как се озовахте тук? Да не би стопаните ви да са ви изгонили? Или се загубихте?
— Не съм се губил — дрезгаво, но с оттенък на горделивост отвърна Котаракът. — Съдбата ми е такава. Създания като мен не се губят. Още по-малко пък ги гонят стопаните им.
— Но какво ви се е случило?
— Тате се разболя, извикаха Бърза помощ…
— Какво?! — смая се Камъкът. — Вашият баща умее сам да се обажда по телефона и да вика лекари? Не може да бъде!
— Баща ми ли?! Той живее у един депутат от Държавната дума и дори не ще да ме знае. Казах „тате“. Вие казвате на това стопанин, а ние — тате, татенце. Та така, разболя се, дойдоха лекарите, сложиха го на носилка и го отнесоха. Аз хукнах след него, тичах след линейката чак до болницата, само че не ме пуснаха вътре, та зачаках, намерих си местенце наблизо и там останах, а татенцето го няма и няма. Чакам ден, втори, седмица, а той не излиза. Примрял от глад, тръгнах да си търся препитание, лепнах се за някакви бездомни котки, разни милостиви хора им подхвърляха храна, та си слагах нещо в корема покрай тях. И така изкарах, кажи го, месец, че и повече, а татенцето не излиза и толкоз. Дали е сериозно болен, дали съм го пропуснал, докато съм си търсил храна… Може отдавна да си е вкъщи и да тъгува за мен, а аз се мотая край болницата. Прибрах се, седнах пред вратата и чакам, нали не мога да позвъня, ръст не ми достига, остава ми само да мяукам. Но на сградата ни стените са дебели, интелигентното мяукане не се чува, така че се наложи да се разврещя като луд. Тогава вратата се отвори и излязоха някакви чужди хора, изритаха ме от стълбището. Не разбирам техните закони за жилищната площ, но ми стана ясно, че татенцето вече не живее в онзи апартамент. Върнах се при болницата, но дойде зимата, наложи се да търся топло мазе. Намерих, но обитателите му бързо ми обясниха, че нямам никакви права да живея там. Разкъсаха ми ухото, ухапаха ме по хълбока, а докато си ближех раните навън, тамошният метач ме намери и ме заудря с лопатата, нарани ми едната лапа. Така започнаха моите митарства. Какво ли не преживях! — Котаракът продължително се закашля.