Ераст Петрович дискретно, но зорко поглеждаше високото началство и още в първата минута доби, общо взето, благоприятно впечатление. Князът е стар, но още е с ума си и малко театралничи. Колежкият асесор не пропусна да отбележи затруднението, което се изписа на лицето на негово сиятелство при преглеждането на служебното му досие. Фандорин въздъхна съчувствено — макар да не го беше чел, той си представяше горе-долу какво може да пише в него.
Възползва се от паузата и погледна двамата чиновници, служебно задължени да знаят всички московски тайни. Хуртински добродушно беше примижал, усмихнат приветливо, но сякаш може би не на него, а на някакви собствени мечтания. Ераст Петрович не отвърна на усмивката му, той твърде добре познаваше подобен тип хора и никак не ги обичаше. Полицейският началник обаче му се стори по-скоро симпатичен и Фандорин леко се усмихна на генерала — но без никакво подмилкване. Генералът любезно поклати глава, ала кой знае защо, поглеждаше младия мъж не без жалост. Ераст Петрович не се задълбочи над причините — с времето ще се изясни — и пак обърна очи към княза. Онзи също участваше с всички сили в безмълвния, но впрочем напълно в рамките на приличието сгледен ритуал.
Още по-дълбока бръчка проряза челото на княза, свидетелство за дълбокия му размисъл. Основната мисъл на негово сиятелство сега се въртеше около следното: „Да не те изпраща камарилата, млади момко? Да душиш наоколо? На такова нещо ми мяза. Не ми стига Караченцев.“
А жалостивият поглед на полицейския началник се дължеше на съвсем друго. Евгений Осипович носеше в джоба си писмо от прекия началник — директора на Департамента на държавната полиция Плевако9. Старият приятел и покровител Вячеслав Константинович бе споделил с него, че Фандорин е много свястно и доказало се човече, навремето заслужил доверието на покойния император10 и особено на бившия жандармерийски началник, но през годините на задгранична служба е изостанал от голямата политика и е отпратен в Москва, защото в столичния Петербург не му се намерила работа. Евгений Осипович засега беше харесал младия мъж — с жив поглед и се държи с достойнство. Не знае, горкият, че висшите сфери са го отписали. И го провождат при дъртофелника, дето скоро ще отиде на боклука. Такива работи му се въртяха в ума.
А върху какво разсъждаваше Пьотър Пармьонович Хуртински — един Господ знае. Много тайнствени бяха мисловните ходове на надворния съветник.
— Ваше сиятелство — свадливо рече лакеят. — Време е да си вземете отварата за запек. После ще опявате, че Фрол не ви е накарал. Не помните ли вчера как се мъчихте и страдахте? Тъй де. Я отворете устенцата.
Същият тиранин като моя Маса, каза си Фандорин, макар и съвсем противоположен на вид. Откъде ли се взима тая порода, дето ни се качва на главата!
— Да, да, Фролушка — веднага капитулира князът, — ще я изпия, ще я изпия. Ераст Петрович, това е моят камердинер Фрол Григорич Ведишчев. От най-млада възраст се грижи за мен. Ами вие, господа, искате ли? Чудна билчица. На вкус е гадна, но изключително помага за храносмилането и по най-превъзходен начин стимулира чревната дейност. Налей им, Фрол.
Караченцев и Фандорин категорично отказаха билката, а Хуртински пи и дори взе да ги уверява, че посвоему не била лишена от известна приятност.
Фрол даде на княза да си оправи вкуса с ликьорец и няколко хапки (на Хуртински не предложи) и му избърса устните с батистена салфетка.
— Така, Ераст Петрович, какви ли специални поръчения да ви възложа? Нищо не ми идва на ум — разпери ръце Долгорукой, очичките му светнаха от ликьора. — Както виждате, имам си достатъчно съветници по тайните дела. Нищо де, горе главата. Поогледайте се, посвикнете… — той неопределено махна с ръка и мислено добави: — „А ние междувременно да те проучим що за стока си.“
Допотопният часовник с измаилски барелеф звънко отмери единайсет удара и в този миг се вплете третата брънка, която завърши фаталния низ от съвпадения.
Вратата на приемната се отвори без почукване и в пролуката се появи изкривената физиономия на секретаря. Невидимият, но безпогрешно доловим лъх на Извънредното Събитие прониза кабинета.
— Ваше сиятелство, нещастие! — с разтреперан глас съобщи чиновникът. — Генерал Соболев е умрял. Тук е личният му ординарец есаул Гукмасов…
Присъстващите възприеха новината всеки посвоему според темперамента си. Генерал-губернаторът с жест пропъди приносителя на скръбната вест — махай се, един вид, не мога да повярвам — и със същата ръка се прекръсти. Началникът на секретния отдел за миг широко отвори очи и веднага замижа. Рижият полицейски началник скочи прав, а на лицето на колежкия асесор се изписаха две чувства: отначало огромно вълнение и веднага след това дълбоко умисляне, в което изпадна през цялото време на последвалите събития.
9
Тоест В. К. Плеве (1846–1904) министър на вътрешните работи, по-късно шеф на Жандармерийския отделен корпус, краен реакционер, убит от есера Е. Созонов. — Б.пр.
10
Покойният император Александър II, след многобройни покушения (1866, 1867, 1879, 1880) убит от народоволци; на трона се качва синът му Александър III. — Б.пр.