Юлий видя, че едно от другите отделения следва неговата тактика да издърпа стълбите през стената. Следващия път щяха да вържат въже за най-горната пречка, да го прехвърлят над стената, а последният щеше да издърпа цялата стълба след себе си… но винаги е лесно да се разсъждава впоследствие. Гадитик трябваше да отдели малко повече време, да проучи обстановката в крепостта, макар че това беше трудно, тъй като нищо не стърчеше по-високо от стръмния хълм на Митилена. Юлий отхвърли тази мисъл като нереална, но част от него знаеше, че ако той трябваше да даде заповед за атаката, нямаше да прати хората си да превземат крепостта, преди да е узнал всичко, което трябва да се научи за нея.
Лицата на тримата мъже в основата на пирамидата бяха потънали в пот и разкривени от напрежение. Над тях се чу стържене, после горните двама подхванаха стълбата и я плъзнаха надолу. Юлий бързо я опря на стената и човешката пирамида се разпадна — тримата отдолу най-после си поеха дъх. Юлий бързо прошепна следващите си нареждания. Всички заедно се приближиха към вътрешната стена.
Един глас се извиси в тъмнината на вътрешната крепост над тях и сърцето на Юлий подскочи. Той не разбра думите, но усети паниката. Изненадата беше разгадана, но те имаха стълба и когато се прилепи до стената, той видя, че Пелитас се е справил със задачата си.
— Закрепете здраво стълбата. Трима се изкачете по въжето ето тук. Останалите — с мене.
Изведнъж въздухът забръмча от стрели — свистяха над главите им и се забиваха в телата на другата група, която тъкмо смъкваше стълбата от външната стена. Няколко римляни паднаха улучени. Юлий преброи на стената петима стрелци — работата им се улесняваше от запалените факли, хвърляни долу. Под вътрешната стена беше още тъмно и той предположи, че бунтовниците мислят, че се защитават само от другото отделение, и не знаят, че неговото вече е под тях.
Заизкачва се по стълбата, стиснал здраво меча. Един спомен проблесна в ума му — за бунтовете, в които беше намерил смъртта си баща му. Значи това означаваше да си първият, изкачил стената! Пропъди спомените, стигна до ръба и приклекна, за да избегне една брадва, която насмалко щеше да го обезглави.
Нямаше време да преценява позицията. Блокира втория удар на брадвата и изрита силно противника си. Тежката брадва удари в камъните и мечът на Юлий се плъзна с лекота в задъхващите се гърди на неприятеля. Нещо го удари по шлема и откърти предпазителя на бузата. Мечът му се вдигна автоматично, за да парира. Той усети топла кръв да се стича по врата, гърдите и корема му, но не й обърна внимание. Хората от отделението му вече се качваха на стената и клането започна по всички правила.
Трима негови войници се биеха, застанали плътно един до друг пред стълбата, леките им брони се огъваха под силните удари. Юлий видя как един от тях заби изотдолу меча си в нечия челюст — бунтовникът разпери ръце и падна.
Хората, срещу които се биеха, не носеха униформа. Някои бяха облечени в старинни брони и размахваха чудновати оръжия, други носеха брадви или копия. Настана бъркотия и Юлий само изруга, когато един от войниците му падна с вик: тъмна кръв пръсна под светлината на факлите. Из цялата крепост се чуваше тропот на тичащи хора и викове, сякаш цяла армия се стичаше към тази точка. Още двама от хората на Юлий се изкатериха на стената и се хвърлиха в битката.
Юлий заби меча си в гърлото на един от нападателите със скок, на който преди години го беше научил Рений. Нападаше твърдо и яростно и противниците му отстъпваха и умираха. Каквито и да бяха бунтовниците, засега печелеха само с числеността си. Римското умение и тренировките правеха ядрото войници около стълбата почти непробиваемо.
Но и римляните започваха да се уморяват. Юлий видя как мечът на един от войниците му се заклещи между плочките на една украсена с рисунки броня, може би предавана от баща на син още от времето на Александър. Римлянинът задърпа яростно, като почти повали противника си, но сърдитият му вик изведнъж премина в писък — бунтовникът заби къса кама в слабините му под бронята. Римлянинът омекна и се отпусна на камъните, мечът му остана заклещен в старата броня.
— Насам! — извика Юлий на хората си.
Събрани заедно, можеха да си проправят път и да навлязат по-дълбоко в крепостта. Видя наблизо стъпала и тръгна към тях. Враговете продължаваха да падат под меча му и той започна да се наслаждава на боя. Тежината на меча му вдъхваше сигурност, бронята му придаваше чувството, че е неуязвим, а и разгорещен от боя, той почти не усещаше тежестта й.