Тогава и тримата можехме да се простим с живото, но Джони винаги е имал дяволски късмет — поне до „Байограф“. Един камион с крави се намърда между нас и ченгетата и те не можеха да го задминат.
— Настъпи газта, Хомър! — викна ми Джони; седеше отзад и беше в рядко добро настроение, ако се съди по гласа му. — Дай жега!
Аз увеличих скоростта и ченгетата зад камиона останаха да ни дишат прахта. Хайде, чао! Ще ви звъннем по телефона. Ха-ха!
Когато се видя, че са ни изпуснали, Джак извика:
— По-бавно бе, малоумник! Да не ни гепят за превишена скорост.
Намалих да петдесет и за петнайсет минути всичко беше тип-топ. Тъкмо говорехме за Литъл Боимиа и дали Лестър (когото всички наричаха Бебето) се е измъкнал, когато зад нас се чуха гърмежи и по асфалта затракаха куршуми. Бяха онези ченгета от моста. Бяха ни настигнали и сега караха достатъчно близо зад нас, за да ни улучат в гумите — явно не бяха съвсем сигурни, че това Дилинджър.
Нямаше да се чудят дълго. Джони счупи задното стъкло и започна да стреля. Аз отново натиснах педала на газта и фордът се понесе с осемдесет, което за онези времена беше главоломна скорост. Имаше много коли, но аз задминавах, както ми падне, през канавката. На два пъти усетих как колелата от моята страна се вдигат във въздуха, но не се обърнахме. Фордовете са незаменими в такива преследвания. Веднъж Джони писа на Хенри Форд: „Когато съм във форд, всички ми дишат праха“. Така стана и сега.
Въпреки това не се измъкнахме без поражения. Чух тракане, предното стъкло се напука и на таблото падна един куршум — сигурен съм, че беше 45-ти калибър. Приличаше на голям черен бръмбар.
Джак Хамилтън седеше до мен. Беше се навел да вдигне револвера си от пода и проверяваше барабана, когато отново чух тракане. Джак извика:
— Ох! Мамка му! Улучиха ме!
Нямам представа как куршумът е минал покрай Джони и е улучил Джак.
— Добре ли си? — изкрещях.
Стисках волана като маймуна клоун и вероятно карах като такава. Задминах един камион, като постоянно натисках клаксона, крещях на простия селяк да ми се разкара от пътя.
— Джак, добре ли си?
— Добре съм, идеално! — вика той, изважда автоматичния си пистолет и се показва навън почти до кръста.
Пред нас се влачеше някаква цистерна с мляко. Виждах шофьора в огледалото, зяпнал в нас. После погледнах Джак и видях дупката на сакото му, съвършено кръгла, сякаш очертана с пергел. Нямаше кръв, а само една малка черна дупка.
— Не гледай Джак, просто задмини този задник! — изкрещя Джони.
Аз го изпреварих. Отдалечихме се на неколкостотин метра от цистерната, а ченгетата все още не можеха да я задминат заради мантинелата и постоянното движение в отсрещното платно. Минахме един остър завой и за момент цистерната и полицаите се скриха от поглед. Изведнъж вдясно се показа силно буренясал чакълест път.
— Там! — вика Джак и се отпуска на седалката.
Аз вече бях завил. Беше някакво старо шосе. Продължих стотина метра, превалихме малко възвишение и се спуснахме от другата страна. Спрях пред някаква постройка на пръв поглед необитаема. Изгасих двигателя, тримата слязохме и застанахме зад колата.
— Ако се появят, ще ги посрещнем подобаващо — вика Джак. — Няма да седна на електрическия стол като Хари Пиърпонт.
Никой обаче не се появи и след десетина минути ние се върнахме на главното шосе и продължихме по него бавно и внимателно. И тогава аз забелязах нещо, дето никак не ми хареса.
— Джак — викам, — тече ти кръв от устата. Внимавай да не ти изцапа ризата.
Джак избърса уста с дебелия си палец, погледна кръвта и се обърна към мен с усмивка, която няма да забравя никога: широка и дяволски уплашена.
— Просто си прехапах бузата — вика. — Добре съм.
— Сигурен ли си? — попита Джони. — Говориш странно.
— Малко съм задъхан — отвръща Джак. Той отново прекара дебелия си палец по устата, видя, че има по-малко кръв и явно остана доволен. — Да се пръждосваме оттук.
— Карай към Спиръл Бридж, Хомър — вика Джони и аз се подчиних.
Не всичко, което се говори за Джони Дилинджър, е вярно, но той винаги успяваше да стигне до дома, дори когато вече нямаше дом, затова му имах пълно доверие.
Отново се движехме със съвършено законните и порядъчни петдесет километра в час, когато Джони видя бензиностанция и ми каза да отбия вдясно. Скоро карахме по черни пътища. Джони ме насочваше наляво или надясно, макар че пътчетата изглеждаха съвсем еднакво: само коловози между пусти ниви. Беше кално и по полето все още имаше снежни петна. От време на време някое селянче изскачаше отнякъде да ни гледа. Джак ставаше все по-тих. Попитах го как е и той отговори: