— Някаква промяна?
— Никаква. Къде отиваме?
— В Орора. Това е малко градче недалеч оттук. Ще се настаним у Волни Дейвис и гаджето му.
Той се наведе над леглото. Червената коса на Джак, и без това рядка, бе започнала да опадва. По цялата възглавница имаше косми, наредени като ореол около бледото му лице.
— Чуваш ли бе, Джак? — вика Джони. — Търсят ни под дърво и камък, но скоро така ще се покрием, че няма как да ни намерят! Разбираш ли?
— Походи на ръце, както правеше Джони Дилинджър — рече Джак и отвори очи.
Джони се усмихна. Намигна ми и каза:
— Разбра ме. Той просто не е буден. Сещаш ли се?
— Да.
По пътя към Орора Джак седеше облегнат на стъклото; на всяка неравност главата му се заклащаше. Водеше дълги, приглушени разговори с невидими събеседници. Щом излязохме от града, двамата с Джони се принудихме да смъкнем стъклата на прозорците си, защото миризмата беше нетърпима. Плътта на Джак гниеше, но той нямаше да умре. Някои казват, че животът е крехък, но аз не го вярвам. По-добре да беше истина.
— Този доктор Моран се оказа голям плачльо — сподели Джони; градът беше останал зад нас, карахме сред гора. — Реших, че не искам такъв плачльо да лекува приятеля ми. Не исках обаче да си тръгна с празни ръце.
Джони винаги носеше един 38-калибров пистолет. Сега го измъкна от колана си и го размаха, както сигурно бе сторил пред доктор Моран.
— Викам му: „Ако не мога да взема друго от тук, докторе, ще взема живота ти.“ Той разбра, че не се шегувам, и се обади на Волни Дейвис.
Аз кимнах, сякаш името ми беше познато. По-късно научих, че Волни бил от бандата на Баркър. Беше свестен пич. Също като Док Баркър. А и гаджето на Волни бе свястна; наричаха я Зайка. Този прякор й беше излязъл, защото няколко пъти бягала от затвора. Първокласно маце. Тя поне се опита да помогне на бедния стар Джак. Никой друг не си мърдаше пръста — никой от онези шарлатани, най-малкото доктор Джоузеф Моран Плачльото.
Бандата Баркър се бе разтурила заради едно провалено отвличане. Мамчето на Док се беше покрила чак във Флорида. Скривалището в Орора не представляваше нищо особено — четири стаи без електричество, външен клозет, — но не можеше да се сравнява с мизерията в „Мърфи“. Пък и както вече споменах, гаджето на Волни поне се опита да направи нещо. Това стана на втората ни вечер там.
Тя нареди керосинови лампи около леглото, след това стерилизира един нож във вряща вода.
— Ако на някого му се додрайфа, да стиска, докато свърша.
— Ще се справим — рече Джони. — Нали, Хомър?
Аз кимнах, но ми прилошаваше още преди да е започнала. Джак лежеше по корем с извита настрани глава, бълнуваше. Струваше ми се, че никога не спира да бърбори. Където и да се намираше, все виждаше някакви въображаеми хора.
— Дано — измърмори тя, — защото започна ли, няма връщане.
Погледна Док и Волни, които стояха при вратата.
— Хайде, махай се, плешо — обърна се към Док, — вземи и вожда.
Волни Дейвис нямаше нищо индианско, но го майтапеха, защото беше роден в Чероки Нейшън. Лежал три години, задето откраднал чифт обувки, и така влязъл в престъпния свят.
Волни и Док излязоха. Когато затвориха вратата, Зайка обърна Джак и му направи Х-образен разрез. Не можех да гледам. Добре, че държах краката на Джак. Джони седеше до главата му и се опитваше да го успокоява. Когато Джак запищя, той затисна главата му с една кърпа и кимна на Зайка да продължава. През цялото време го галеше, повтаряше му да не се притеснява и че всичко ще се оправи.
Тая Зайка. Наричат жените „слабия пол“, ама в нея нямаше нищо слабо. Ръцете й не трепнаха ни веднъж. От разреза изтичаше кръв, част от нея — черна и полусъсирена. Тя заби ножа по-дълбоко и тогава потече гной. Повечето беше бяла, но имаше и големи зелени повлекла, приличащи на сополи. Отврат. Когато се стигна до белия дроб обаче, вонята стана хиляди пъти по-непоносима. Дори по време на нападенията с отровни газове във Франция сигурно е било по-добре.
Джак едва дишаше. От гърлото и от дупката на гърба му се чуваше хриптене.
— Побързай — вика Джони. — Течността ще му запуши трахеята.
— Не ме учи, хубавецо. Куршумът е в белия дроб. Ти само го дръж.
Джак не се мяташе много. Беше твърде немощен. Хриповете му постепенно отслабваха. С всички тези лампи около леглото бе страшна жега, а вонята на керосин беше почти толкова гадна колкото тази от гангрената. Съжалих, че не сме отворили прозореца, преди да започнем, но вече беше късно.
Зайка имаше пинсети, но те не влизаха в дупката.
— Мамка му! — изруга тя.
Хвърли ги и бръкна с пръсти в кървавата дупка, затършува, докато напипа куршума. Извади го и го хвърли на пода. Джони понечи да се наведе, но тя го сряза: