Ърнест довърши какаото, взе си лулата и я натъпка, предвкусвайки удоволствието от нея. И в неговата работа имаше драми, разбира се. Оплаквания от бригадира, кавги между работниците, по някоя и друга сериозна злополука. Но в театъра беше друго. Роза разказваше за събитията там с такъв замах, че те се извисяваха високо над обикновените незначителни дреболии в неговото ежедневие.
— Харолд предупреди, че ще ги удуши. — Роза винаги започваше монолозите си с цветиста хипербола. — Един по един и много бавно, ако не си научат репликите.
— Така ли? — Ърнест преднамерено не се хвана за думите й. Отношението на Роза към режисьора бе много непостоянно. Ту го ненавиждаше и подлагаше на жесток подбив превзетото му държане, ту пък й беше симпатичен (обикновено, ако се беше заяждал с някоя изпълнителка на второстепенна роля) и двамата ставаха съмишленици, връстници, таланти, които плуват сред море от посредственост. Тази вечер Роза, изглежда, беше добре настроена към Харолд.
— Двамата Вентичели откриват пиесата, нали? Само двамата… разменят си бързи реплики… нонстоп. Като Рос и Джил… нали се сещаш? — Ърнест кимна дълбокомъдрено. — Искам да кажа, че тия двамата ще провалят постановката… ще я унищожат… още преди да е започнала.
Ърнест кимна повторно и натъпка още тютюн в лулата си. Не знаеше кои са и какви са тези Вентичели, но несъмнено нещастните копелета трябва да си плюят на ръцете и да се залавят за работа, искат ли да оцелеят. Роза се беше прехвърлила вече на Борис, който, разправяше тя, си бил боядисал цялото лице и играел ролята на император Йосиф като полудяла баварска домакиня.
По време на дванайсетте постановки за последните две години острият език на Роза разкатаваше всичко и всички във всяко представление, но тя нито веднъж не спомена името на бившия си съпруг и ако това се бе сторило странно на Ърнест, то той мъдро пазеше наблюдението за себе си.
— Съсипа се, съсипа се! — вайкаше се Ейвъри, докато сваляше, тичайки през вестибюла, кашмирения си шал, без да гледа къде го хвърля. Ръкавиците му паднаха на живописния килим, палтото — върху канапето, тапицирано с малиновочервен сатен. Тим крачеше след погълнатия от безпокойство Ейвъри и събираше захвърлените му вещи.
— Според някои това не е на добро — измърмори той, когато стигна до ръкавиците. Напъха ги една по една в джобовете на палтото и го закачи в малкото вестибюлче до своето, развеселен от контраста между яркото каре на Ейвъри с тюркоазения му кашмирен шал и неговото палто със строга тъмносива рибена кост и тъмносин шал.
Ейвъри, завързал вече своята престилчица и надянал кухненските ръкавици, изваждаше от фурната прочутото „льо Крьосе“ Сложи го върху дървен триножник и започна бавно да отмества капака — милиметър по милиметър. Докато бързаше към вкъщи, Ейвъри сключи сделка със съдбата: той няма да разпитва Тим с кого и какво е говорил по телефона, преди да дойде на репетиция, а съдбата ще наглежда неговото задушено. Като знаеше какви свръхчовешки усилия му костваше да спази своята част от споразумението, Ейвъри изпита почти вълшебна увереност, че най-малкото, което другата страна може да направи в замяна, е честно да бди над гозбата му. Но тичайки през градината, сигурен, че усеща миризма на въглен из студения въздух, неговата увереност се изпари. А докато летеше през хола и сърцето му се свиваше от лошо предчувствие, вече беше твърдо убеден, че съдбата отново му е погодила номер. И точно така си беше.
— Хванало е кора!
— Нищо. — Тим сновеше из кухнята и посегна към тирбушона. — Натроши я и я разбъркай с всичко останало?
— Но това е „касоле“. О, Боже…
— За Бога, спри да кършиш ръце. Това е просто една яхния.
— Яхния! Яхния.
— Е, поне не върви да кажем, че в къщата няма дори коричка.
— А така значи! За тебе всичко е шега, нали?
— О, съвсем не. Ужасно съм гладен. А ти да се беше прибрал по-рано, щом толкова се притесняваш.
— А ти да беше дошъл по-рано в театъра.
— Попълвах формулярите за поръчки. — Тим се усмихна и потисна прозвучалото раздразнение в гласа си. При това състояние на Ейвъри щеше да стане полунощ, докато сложи залък в устата си. — А по телефона разговарях за твоята табуретка с „Антики Камелот“ и с Дерек Барфут, който звънна да ни покани на обяд в неделя.
— О! — Ейвъри изглеждаше облекчен, благодарен, окуражен и глуповат. — Благодаря ти.