— Всичко омърси… и… всичко е омърсено… Просто не понасям повече…
— Не виждам как би могъл да знаеш, преди да опиташ тази.
Студената забележка отново потопи Ейвъри в скръб.
— Сериозно, Тим — викна той. — Трябва искрено да ми обещаеш, че вече никога, ама никога, няма пак да…
— Не мога. А и ти не би повярвал, дори да ти обещая. О, сега би могъл, защото си отчаян, но от утре ще започнеш да се съмняваш. А вдругиден…
— Трябва да ми обещаеш. Невъзможно ми е да живея с тази несигурност.
— Защо? Как го правят всички други? Проблемът при теб е, че очакваш прекалено много. Защо да не си кретаме и занапред като господин и госпожа Средностатистически? Знаеш… да правим каквото можем… да се подкрепяме, когато имаме нужда… да проявяваме снизхождение… Безкрайното щастие е за бавноразвиващите се юноши. — Тим замълча, после добави: — Никога не съм ти обещавал розов свят.
— Е, щом не е възможно да живея в розов свят, тогава за какво са ми всички тези простотии? — каза Ейвъри, напомняйки за предишния си остър език. Тим се усмихна със своята загадъчна замислена усмивка и Ейвъри изведнъж изплака: — Щях да съм си много добре, ако не те обичах толкова много!
— Но ако не ме обичаше толкова много, тогава защо щях да стоя при теб?
Ейвъри се замисли. Трябваше ли да му прозвучи утешително? Изглежда, Тим искаше да каже, че нищо, нито книжарницата, нито къщата, нито педантичната и нежна загриженост, с която Ейвъри си вършеше ежедневните задължения, не е причината да е с него. Ами тогава, разтревожи се Ейвъри, какво друго да му предложи? Зае се да разнищи тази мисъл. Прозря уловка във въпроса и сподели страховете си.
— Винаги има уловка — отговори му Тим и отиде до хола да събере останалите парчета от китайската чиния. — Утре трябва да намеря нещо да залепя това.
— Да, бе. Ще успееш.
Въпреки нещастието си Ейвъри почувства лека топлинка. Може би Тим все пак няма да си събере багажа. Може утре сутринта пак да отворят заедно магазина, да проверят касата, да подредят книгите и внимателно, като едва проходили ранени, каквито бяха, да стигнат един до друг и да намерят утеха. Тим се върна и сложи парчетата рисувана керамика върху кухненската маса.
— Съжалявам за чинията.
— Не, не — любезно възрази Тим. — Винаги съм си мечтал да имаме лепени чинии. Като в музей.
— Помниш ли Корнуол?
— Ще го помня до последния си ден. Не се надявам някога да се измъкна от оня рибар в Редрут.
— Ооо… — Ейвъри погледна своя любим виновно. — Съвсем бях забравил тази случка.
— Аз обаче не съм. Но… както виждаш… още съм тук.
— Да. Мислиш ли — Ейвъри протегна ръка, — че някога ще бъдем отново щастливи?
— Престани да живееш в някакво мистично бъдеще. Няма как да изобретиш щастието. То е резултат от упорит ежедневен труд. Ако имаш късмет.
— А ние имахме късмет, нали, Тим?
— Имаме късмет, глупчо пиян. Най-добре да не говорим повече сега. Скапан съм.
Тим се качи в спалнята и остави Ейвъри да си допие кафето.
Ейвъри се чувстваше като тренировъчна круша след тренировка. Още вибрираше от спомените и нанесените рани. След като първоначалният ужас отмина, а и понеже Тим си дойде у дома и щеше да остане, унинието, притъпявало страховете му, изчезна, но сега върху сърцето му отново легна черен облак, голям колкото една лъжа.
Репликата на Тим, която първоначално отхвърли с вдигане на рамене, внезапно изплува в съзнанието му и се превърна във фраза, вещаеща зло. Защото на Ейвъри му се струваше, че Тим е имал нещо предвид, за да каже: „Сега определено ще трябва да си отидем.“ Дали не означаваше, че, ако Еслин не беше убит, Ейвъри и Тим имаха шанс да останат въпреки заговора с осветлението? Информацията, че Тим е бил любовник на Кити, само засили страховете на Ейвъри. Именно Тим даде бръснача. Наистина ли беше отишъл до долната тоалетна през антракта? И защо изобщо е трябвало да ходи долу — та до стаята за почивка има две тоалетни?
— Какво се бавиш толкова? Хайде идвай — провикна се Тим от спалнята.
За първи път, макар Ейвъри да усети познатото жегване под лъжичката, не стана и не тръгна забързан към източника на плътски удоволствия. Продължи да седи в разхвърляната кухня; ставаше му все по-студено и по-студено. В душата му страхът нарастваше.
На следващия ден Харолд взе, че се появи на масата за обяд, а това рядко му се случваше. Обикновено обядваше навън и госпожа Харолд, която правеше сандвичите, доста се изненада от внезапната промяна в плановете й. Много ограниченият й домашен бюджет означаваше при всяко непредвидено посегателство върху него в един момент непременно строги икономии в друг. В дъното на шкафа намери една консервирана пържола „фрей бентос“ и пудинг от бъбреци, после изтича да купи малко моркови с парите, отделени за семена за цветя. Харолд яде толкова малко, че щеше да им стигне и само нейният обяд (варени картофи и две парчета месо), без той изобщо да разбере.