Докато Харолд обираше последните капки от соса в чинията си, тя попита:
— Как така си вкъщи на обяд, Харолд?
— Следобед няма да ходя на работа. Днес Николас работи до обяд, а трябва да поговорим сериозно за бъдещето му.
— Той знае ли, че ще го посетиш? — Харолд я погледна озадачен и тя сметна за необходимо да обясни: — Искам да кажа… имате ли среща?
— Не ставай глупава, Дорис. Аз не си уреждам срещи с младшите членове на трупата.
— Ако не си е вкъщи?
— Че къде другаде ще бъде в такъв ужасен ден като днешния.
Дорис погледна навън, черни струи дъжд биеха по кухненския прозорец.
— Има парче кекс, Харолд. Ако ти се яде нещо сладко.
Харолд не отговори. Гледаше жена си, но не я виждаше — нито жълтеникавосивата й коса, нито раздърпаната й пола, нито разтеглената жилетка. „Умът му беше изцяло зает с бъдещето на неговия изпълнител на главни роли. Виждаше Николас на сцената като Ваньо, по-късно вероятно и като Тартюф, а още по-нататък като Отело, а защо не дори като Лир? Под неговото вещо ръководство момчето можеше да стане добър актьор. Толкова добър, колкото и Еслин. Ако не и по-добър“.
Харолд не стигна лесно до това решение. Мисли за Борис и дори за двамата Евърард, които имаха някои доста интересни, макар и малко чудати, изпълнения. Но му беше ясно, че потенциалът на тримата, взети заедно, изобщо не може да се мери със способностите на Николас. Само своенравният, странен характер, който съвсем отчетливо долови у момчето по време на репетициите на „Амадеус“, беше причина да обмисля, макар и за кратко, алтернативни решения. На няколко пъти долови, че Николас проявява своеволие, и забеляза някаква търсеща, дебнеща енергия, която най-малкото му се струваше обезпокоителна. И разбира се, Николас беше много дързък. Харолд обаче не се съмняваше, че ще се справи с него. В края на краищата винаги беше успявал да се справя с Еслин.
— За какво искаш да говориш с него? — попита Дорис.
— Не е ли очевидно? Трябва да намеря с кого да заменя Еслин.
Госпожа Харолд покорно изпрати мъжа си до вратата и му помаха, докато той нацеди шкембето си зад волана на моргана и даде на заден, за да излезе от гаража. „Ще заменя Еслин — помисли си тя, слагайки чиниите и приборите в мивката. — Човек би помислил, че е изгоряла крушка. Или счупен чайник“.
Дорис се потресе от реакцията на Харолд и останалите от КОТС към смъртта на най-важния актьор. Никой не го харесваше (и тя самата не го харесваше особено), но все пак беше редно някой някъде да пролее поне една сълза. Реши да отиде на погребението. Остави съдовете да киснат и се качи горе да потърси някакви тъмни дрехи, подходящи за случая.
Междувременно Харолд профуча по Хай Стрийт и паркира пред „Блекбърд“. Възнамеряваше с един куршум да убие два заека и остана доволен, че Ейвъри (който отговори на поздрава му доста унило) и неговият партньор са в книжарницата. Високомерно повика Тим с пръст до писалищната маса и го увери:
— В петък вечер ще правя прослушване за „Ваньо“ Затова хвърча насам-натам и съобщавам на всички. Нико вкъщи ли е?
— Да, но той е…
— Хубаво. Сега… Би ми било много интересно да чуя обяснението ти за осветлението на пиесата — продължи Харолд, без да обръща внимание на изненадания и ироничен поглед на Тим. — Технически ти си много способен и смятам за подходящо да ти се даде шанс да се изявиш.
— Благодаря, Харолд.
— Да не е нещо прекалено ярко. Става въпрос за Русия, не забравяй.
След тази загадъчна забележка Харолд мина бързо край плюшената завеса и тръгна нагоре по дървените стълби.
Седнал на пода, Николас говореше с патос. Газовата печка гореше и в стаята беше топло и уютно. Къли Барнаби, свита на леглото, пиеше кафе. По целия под бяха пръснати сценарии на пиеси; Николас четеше от „Есхил“ в превод на Харисън: „Върви надолу, надолу, надолу, пада и нищо не знае, нищо. Около жертвата се струпват тежките облаци на лудостта. Стенанията на стария…“ — Харолд се появи на вратата и Николас млъкна. Двамата с Къли изгледаха доста хладно натрапника.