— А! — възкликна Харолд, като пропусна да забележи студенината в погледите им, но не пропусна да види заглавието на сценария. — Очаквах да те заваря да четеш „Вуйчо Ваньо“.
— Защо, Харолд?
— Кастингът е в петък.
Харолд би предпочел да води този разговор без дъщерята на Барнаби в стаята. Според него, макар и доста добра като актриса, тя си беше останала същото противно твърдоглаво момиченце, каквато беше като малка, и с годините изобщо не се беше променила. Харолд си прочисти гърлото.
— Положително ще се почувстваш много горд… много развълнуван, като разбереш, че от цялата трупа съм избрал теб да заместиш Еслин в изпълнението на главните роли.
Изражението на Николас му подсказа, че може би трябваше малко по-внимателно да му поднесе новината. Момчето изглеждаше направо изплашено. Харолд реши да го окуражи.
— Твърде си млад за Ваньо, разбира се, но ако работиш здраво, с моя помощ, знам, ще постигнеш голям успех.
— Разбирам.
От вълнение думите на Николас се затъкваха в гърлото му. Все пак успя да каже нещо, но точно в този момент момичето реши да се изкашля и Харолд се видя принуден да помоли Николас да повтори. А щом го чу, зяпна ужасен, дотътри се до най-близкия стол и падна в него.
— Заминаваш?
— Отивам в централното.
— Какво централно?
— Централното театрално училище. Искам да работя в театър.
— Но ти си в театър.
— Имам предвид истински театър.
Харолд реагира неочаквано остро: сам не усети как скочи на крака и нададе силен вик, в еднаква степен съдържащ и ярост, и неверие, и ужас. Пребледнял, Николас бързо стана от пода. Къли спря да кашля.
— Как смееш! — Харолд тръгна срещу Николас, но той не отстъпи, макар много да му се искаше. — Как смееш! Моят театър е толкова истински… толкова добър, колкото всеки друг в страната. В света. Имаш ли представа с кого разговаряш? Знаеш ли какво имам зад гърба си? За работата си в така наречения от теб истински театър съм чувал такива аплодисменти, за каквито актьорите могат само да мечтаят и биха продали душата си, за да ги чуят за себе си. Звезди се натискаха да работят с мен. Звезди — да! Ако не бяха възникнали независещи от мен обстоятелства, да не мислиш, че щях да работя тук? С хора като теб!
След последното изречение — по-скоро измъчен вик — Харолд млъкна задъхан. Изглеждаше объркан и смешен, но въпреки това около него се носеха дрипите на почти героично достойнство. Приличаше на велик човек, състарил се за една нощ. Или на воин, комуто деца са сложили хартиена корона.
— Извинявай… Съжалявам… — заекна Николас. — Ако искаш, ще остана за „Ваньо“… Не се налага да замина веднага за Лондон…
— Не, Николас — вдигна ръка Харолд. — Не бих искал да работя с някой, който не оценява и не уважава режисьорските ми способности.
— О. Добре. Все пак ще дойда и ще участвам в прослушването… ако нямаш нищо против?
— Вратите са отворени за всеки — отговори Харолд, възвърнал предишното си високомерие и господарско държане.
След като си тръгна, двамата младежи се спогледаха и се усмихнаха с нескрито възхищение един от друг, щастливи от своята среща.
— Ще отидеш ли в петък? — попита Къли.
— Мисля да ида. Дано му е минало дотогава.
— Тогава и аз ще отида.
— Ами!
— Защо не? Нищо не ми пречи да остана в Костън до края на януари. И бих дала всичко да играя Елена. Винаги можем да играем, както ние решим.
— Боже… Би било фантастично.
— Нали? — На красивите устни на Къли отново изгря усмивка.
Барнаби и Трой бяха в офиса на „Хартшорн, Уедъруакс енд Тецлоф“. Господин Оунс, който се занимаваше с делата на Еслин Кармайкъл, беше любезен, макар и малко снизходителен. Държанието му сякаш казваше, че не е свикнал да забавлява полицаи, но се надява, след като му се е наложило, да се справи не по-зле от всеки друг.
Но ако Барнаби бе очаквал да открие някакво зловещо подводно течение в живота на жертвата в кабинета на нейния адвокат, то го очакваше разочарование. Господин Оунс, подобно на безинтересните книжа в бюрото на Кармайкъл, не им съобщи нищо съществено. Барнаби удари на камък и в банката. Сметката на Еслин не съдържаше подозрително големи суми — нито внасяни, нито теглени, — всичко беше повече от нормално, балансите бяха точно каквито можеше да се очаква. Оставаше единствено завещанието и сега щяха да му го прочетат. (Той предложи да минат по каналния ред и да идат при мировия съдия, но господин Оунс махна великодушно с ръка, заявявайки, че не са необходими формалности, понеже вероятно времето е от съществено значение.)