Документът беше кратък и ясен. Вдовицата му получаваше къщата и прилична периодично отпускана сума за нея и за детето, ако тя изпълнява както подобава майчинските си задължения. Кармайкъл младши щеше да получи всичко, след като навърши двайсет и една, а в случай че детето умре, цялото състояние, включително и къщата, отиваше в ръцете на брат му в Отава. Господин Оунс сгъна твърдата хартия, постави документа в метална кутия и щракна катинарчето.
— Всичко е предвидено — отбеляза Барнаби.
— Трябва да призная, че това до голяма степен е мое дело, господин инспектор — похвали се господин Оунс и стана от въртящия се кожен стол. — Не бива да оставяме дамите винаги да постигат своето, нали?
— Дявол да го вземе! — възкликна Трой, вече в участъка, където се опитваха да се стоплят с по чаша кафе. — Нямам нищо против да видя как ще реагира Кити, като го чуе.
Барнаби мълчеше. Седна зад бюрото и започна да потупва пръстите си един о друг. Винаги правеше така, потънеше ли в дълбок размисъл. Това влудяваше Трой и той тъкмо се чудеше дали да се измъкне, за да изпуши набързо една цигара, когато шефът му се обади:
— Едно не разбирам, сержант: избраното време… Има десетки начини да убиеш човек. Защо трябва да го правиш пред сто очевидци… да поемаш риска да сваляш лепенката от тиксото зад кулисите, като е много по-лесно да го причакаш и да му видиш сметката в някоя тъмна нощ?
— Според мен ударът е срещу Кити, шефе. Ако беше направен опит за убийство в дома на Кармайкъл, веднага щяхме да заподозрем първо нея.
— Логично.
— А сега разкрихме любовника — продължи разсъжденията си Трой насърчен — и стана ясно, че именно той е донесъл бръснача. Той е предложил идеята за лепенката, обзалагам се…
— Не. Питах много хора. Всички твърдят, че Диърдре е предложила да обезопасят бръснача с лепенка.
— Както и да е. И така, той си има съвършено алиби и оставя Кити на топа на устата. Такива като него винаги постъпват така.
— Не съм сигурен. Прекалено е очевидно.
— Но, сър, извинете… толкова пъти сте ми казвали, че очевидното често е и най-вярното.
Барнаби кимна. Младокът имаше право. Логична беше и идеята му, че познатият дяволски тандем — похотта и алчността, — изглежда, е движещата сила и зад тази внезапна смърт. Защо тогава Барнаби не можеше да се отърве от усещането за нещо по-различно в този случай? Не приемаше интуицията си със задоволство, защото за момента чувството му не го водеше наникъде, ала не бе в състояние да отрече съществуването му. А вече и не приемаше — както в началото — познанството си със заподозрените за предимство, защото съзнаваше вероятността то да му пречи. Оказа се почти невъзможно да се застави да мисли обективно, както би трябвало, ако иска да си даде реална сметка за събитията. Познаваше характера на Кити, харесваше Тим и двамата Сми; и Диърдре му беше симпатична, а всичко това постепенно го изтласкваше в задънена улица. „Както е тръгнало — разсъждаваше той, — скоро ще остана без нито един заподозрян“.
А на всичкото отгоре и тази „Флойд за рибата“. Извади я от, чекмеджето и отново я разлисти. Книгата мина през лабораторията. Там установиха, че е ни повече, ни по-малко точно това, което си беше, с десетки най-различни отпечатъци по нея. Защо, по дяволите, му е притрябвало на някой да изпраща на Харолд, който няма никакъв интерес към кулинарията, книга с готварски рецепти? Защо е дадена анонимно? Идеите на Трой по въпроса бяха повече от безполезни. Само направи една от своите смешни намигащи гримаси и констатира: „Много съмнителна работа, шефе.“ Джойс потвърди колко искрено учуден изглеждал Харолд, когато получил пратката; предположил, че е подарък от неизвестен почитател, и бързо й я дал. Барнаби не виждаше как тази книга може да е свързана със случая, но определено събитието бе много странно. Свободен край. А сега на него не му беше до свободните краища, защото в момента случаят изглеждаше по-заплетен от сварени спагети, така че един или повече свободни краища едва ли щяха да му помогнат особено.
Трой си прочистваше гърлото. Барнаби си събра мислите и повдигна вежди.