— Ако оставим настрана секса и парите, шефе, предполагам и още нещо: той е знаел нещо за някого и са искали да му затворят устата. — Барнаби кимна и Трой продължи: — Вярно, не открихме нищо интересно в банковата му сметка, но защо да не е било изнудване? Може да е скътал парите в чужбина.
— Ммм… интересна идея. Само дето не отговаря на същността на звяра.
— Моля, сър? Не можах да ви разбера — смръщи вежди Трой; малко се притесняваше, че му се налага да моли за обяснение, но беше твърдо решен да си изясни всяка стъпка, преди да предприеме следващата. Никога не се преструваше, че разбира какво прави Барнаби, ако не му беше ясно, и главният инспектор, който знаеше как сержантът мечтае да е винаги в крак и дори да скача по-напред, уважаваше неговата честност.
— Просто мисля, че Кармайкъл не е такъв тип. Не че е бил добър човек, съвсем не, но беше изцяло погълнат от себе си. Той не се интересуваше от работите на другите хора, нямаше и енергията, необходима на изнудвана.
— Тогава остава мотивът ревност, шефе. Някой му е завиждал, че е звездата на театъра и така нататък. Може някой да е искал да заеме мястото му? — Още докато говореше, Трой си помисли колко несполучлива е идеята. Макар да му беше харесала пиесата, той смяташе актьорите за сбирщина фукльовци. Личното му убеждение беше, че нито един от тях не би имал смелостта да одере заек, камо ли да накара някого да си пререже гърлото. Но веднъж вече беше сгрешил в преценката си (Трой започваше да приема своята готовност да си признае, че притежава тази почти универсална човешка слабост — да греши, — като белег за истинска зрялост) и нищо чудно пак да не е прав.
— Ами ако всички са замесени, сър? Като в онзи филм, дето всички бяха наръгали по веднъж жертвата във влака. Заговор.
Барнаби вдигна глава, сякаш заинтригуван от новото хрумване. Заинтригуван, но намръщен. Трой се сети за една дума от сутрешното предаване за здравето и добави:
— Констипация.
— Какво? — едва го чу Барнаби, замислен.
— Констипация — това е шега, шефе. Нещо като игра на думи… Констипация — конспирация.
Барнаби помълча една минута, после бавно заключи:
— Боже, Трой. Може наистина да си прав.
Доволен, сержантът продължи:
— Имаше такава конспирация в някоя от банановите републики…
— Толкова е близо…
— Е, не бих казал, че Африка е много близо…
— Не, не. Не говоря за това. Вероятно… Чакай да помисля…
Барнаби седеше съвсем неподвижен. Една неясна идея, някаква смътна представа мъждукаше в ума му. Проблесна и изчезна. Върна се, доби малко по-ясни очертания и беше подложена на внимателно оглеждане.
— Чудя се… — продължи Барнаби — … може би… Еслин ни е дал причината за убийството… поне… — Главният инспектор се опитваше да изрази мисъл, която му се изплъзваше като жива риба и той трудно намираше думите. — Казал е на Кити. Тя не е имала достатъчно ум да разбере намека зад думите му, но аз трябваше да се досетя. За мен няма извинение.
Трой си даде сметка, че и той не е имал достатъчно ум и също няма извинение за това, и намусено погледна обувките си. Барнаби стана и започна да крачи наоколо, после изпрати сержанта за още кафе. Трой отиде във фоайето при кафемашината.
Върна се в кабинета и завари главния инспектор да зяпа през прозореца. Трой остави чашите на бюрото и се върна на мястото си. В един момент Барнаби се обърна; сержантът остана поразен от бледността на лицето му. Бледо, но оживено. Озаряваше го оптимистично въодушевление, а в следващия миг го помрачи скептицизъм, но той пък отстъпи пред ново, почти жизнерадостно оживление, моментално изтрито от безпомощно недоумение.
— Какво ви се върти в главата, сър? — попита Трой.
— Не знам… Толкова е объркано… но сигурно е така. Просто не знам как точно е станало.
„Голямо обяснение, няма що“, помисли си Трой. Обичайна практика на старото куче, усети ли, че случаят върви към приключване. Смята, че щом като Трой разполага с цялата информация, достъпна и на шефа му, сам трябва да стига до някакви изводи. Беше абсолютно прав, разбира се, но огорчението на Трой не намаляваше ни най-малко, когато чуеше тази сентенция. Изведнъж сержантът забеляза колко странно го гледа Барнаби. Разтревожи се, защото шефът му заобиколи бюрото и тръгна към стола му, наведе се и протегна устни към ухото на младежа. По дяволите, рече си Трой, готов да хукне през вратата. Кой би си помислил? Барнаби раздвижи уста, дъхът му леко прошумоля и после се върна на мястото си. Трой извади кърпичка и избърса лицето си.