— Е, сержант — каза Барнаби с напълно лишен от съблазън, мъжествен глас, който погали ухото на Трой. — Какво казах?
— Нескопосан, сър.
— Ааа… — Във въздишката имаше дълбоко удовлетворение. — Почти, Трой. Добър опит. Близо си… но не съвсем.
Тропосах? — замисли се сержантът. Халосан? Рендосан? Изтипосах? (Ама че работа.) Или пък лекьосах? Хейии… защо не лекьосах? Човекът през цялото време ходеше с онзи лекьосан халат. Или пък зеносах. Беше подходящо — човекът е отишъл зян. Само дето не приличаше много на „нескопосан“. Несносен. Някой е бил несносен. Това беше по-правдоподобно. Всъщност по смисъл беше като нескопосан. И понеже явно нямаше да измисли нищо по-добро, Трой реши да заложи на „несносен“. Погледна към Барнаби, изпаднал сякаш в транс. Беше се вторачил над лявото рамо на Трой, в погледа му нямаше да откриеш интелигентност и със свещ да я търсиш.
Мозъкът му обаче работеше. Разместваше фигурите като шахматист. На черните полета (зад кулисите, на сцената, в гримьорните) и на белите (осветителната кабина, стаята за почивка, салона за публиката). Измисляше вероятни и невероятни връзки и предполагаше възможните последствия. Представяше си огледалните изображения на своите заподозрени с надеждата да изненада някое познато лице без маска и без грим. И постепенно, като съпоставяше и несъпоставимото, разсъждаваше над чути разговори, трудно измъкнати спомени и впечатления, той успя да си състави задоволителна хипотеза, която се вписваше много добре във всяко отношение. Изглеждаше съвършено смислена и беше психологически издържана. Обясняваше (почти) всичко. Имаше само един малък препъникамък. Така както стояха нещата в момента, решението, предложено от тази хипотеза (кой е убил Еслин Кармайкъл и защо), изглеждаше абсолютно невъзможно. И Барнаби измърмори това на глас.
„Голяма хипотеза, няма що“, помисли си Трой, все още изтерзан от неуспеха да разгадае предишното прозрение на Барнаби. А шефът продължаваше да мърмори и да мънка под нос. Мън, мън…
— Трябвало е да има публика, Трой. През цялото време сме гледали на нещата под неподходящ ъгъл. Не е било случайност. Било е от съществено значение. Та всеки да го види…
— Кого? Кармайкъл ли?
— Не, разбира се, не. Използвай си мозъка — посъветва го Барнаби, взе химикалка и започна да драска. — И не гледай така обидено — продължи той, без изобщо да поглежда към Трой. — Мисли бе, човек!
Докато Трой мислеше, Барнаби се загледа в нахвърляната скица с часовете, имената и местоположението на хората. Ако всеки е бил там, където казва, че е бил, по времето, в което казва, че е бил, и е правел, каквото казва, че е правил, значи е в задънена улица. Някой лъже. Логично. Убийците обикновено лъжат. Но когато имаш театър, пълен с хора, готови да се закълнат в това, което са видели с очите си, и така ти осигуряват необходимата подкрепа, става дума за истински театрален трик. Особено когато две от всичките тези очи са твоите собствени.
Но той знаеше, че е прав. Знаеше го с всяка своя клетка. Много пъти през годините бе стигал до този момент от разследването и беше убеден, че не греши. Дори подробностите да са неясни и точното развитие на нещата още да убягва, но той вече знаеше. Косъмчетата по ръцете му настръхнаха, по врата му полазиха тръпки, макар в кабинета да беше топло и задушно. Знаеше, а нищо не можеше да направи.
— Ох, мамка му, Трой! — тресна Барнаби с юмрук по бюрото и сержантът подскочи. — В безизходица съм. Никой не може да бъде едновременно на две места… нали?
— Не може, сър — съгласи се Трой, доволен, че поне този път не се налага да догонва шефа си. Веднъж и Барнаби да е объркан. Човек наистина би се побъркал с толкова много перковци наоколо. Сега и двамата нямаха никаква представа какво е станало. Гледаше свирепо смръщените вежди на главния инспектор и здраво стиснатата му челюст. Ей сега ще извади кафявото шишенце. И наистина след миг Барнаби посегна към джоба си. Изтърси две хапчета за стомах и ги глътна с останалото студено кафе. После седна и впи поглед в своята скица. И толкова дълго гледа, че накрая красиво подредените черни букви изгубиха всякакъв смисъл.
— Ето, в този момент — промърмори той, — ако бях религиозен, щях да се помоля за чудо.
И както често се случва в този ужасно несправедлив живот, в който един монах прекарва всичките си години на колене, но не получава отговор на молитвите си, за Том Барнаби (който понякога си позволяваше да богохулства, беше умерено почтен и често кривваше от пътя) чудото стана. Зън, зън! Той вдигна телефона. Обаждаше се Дейвид Сми. Барнаби слушаше мълчаливо, после попита: