— Сигурен ли си? — И разговорът приключи.
— Трой — оповести той с величаво изражение на лицето, — когато това свърши, напомни ми да изпратя солиден чек за някоя благотворителна кауза.
— И защо, шефе?
— Когато човек има такъв късмет, трябва да се отплаща за него, сержант. Иначе този, който ти го праща, ще вземе да се ядоса.
— Какво ви казаха? Всъщност кой позвъни?
— Нали си спомняш — отвърна Барнаби, усмихнат до уши, — че Дейвид Сми няколко пъти повтори, че е забелязал нещо странно в подноса, когато го е взел.
— Да, ама той описа всичко и се оказа, че не е имало нищо странно.
— Така беше. Но ако си спомняш показанията му — понеже подносът бил негов реквизит, той го проверил набързо преди последната картина. И така: бръсначът, който Йънг донесъл и с който убитият си е прерязал гърлото, бил с венец от акантови листа и малки цветчета от инкрустиран седеф от едната страна, а от другата имало само няколко сребърни нитчета. Причината Дейвид Сми да реши, че има нещо необичайно, когато взел подноса и видял бръснача, поставен с лицевата страна надолу, са именно тия нитчета. Той е видял нитчетата.
— Е, и?
— Когато прегледал набързо подноса малко преди последната картина, нямало нитчета.
— Значи… — Трой се зарази от вълнението на шефа си. — Били са два.
— Имало е два.
— И всичките ни проблеми с времето…
— Са решени. Всичко става възможно. Може да са му свалили лепенката по всяко време в промеждутъка между проверката на Диърдре и десет часа, когато Дейвид е взел подноса.
— Следователно… който и да е оставил втория бръснач, е свалил тиксото и е върнал оригиналния бръснач в подноса, когато е имал или имала възможност.
— Именно. Бях мислил за тази възможност, разбира се, но ми се видя прекалено голям риск някой да остави без бръснач подноса върху масата за реквизита за повече от няколко минути, макар зад кулисите да е тъмно. Но, както излиза, не е било необходимо.
— Значи край на объркването, сър? — Трой се чудеше дали успява да скрие раздразнението в гласа си. Не искаше да е злобен, ама наистина на някои хора информацията им пада направо от небето. После се сети, че при успешно приключване на случай част от славата увенчава партньора, и това го ободри. — Значи пак всички са заподозрени? Всеки може да го е направил.
— Е, трябва да изключим Ейвъри Филипс. Той не е излизал от осветителната кабина през цялото представление. Но освен него, да, всеки би могъл да е — съгласи се Барнаби и изведнъж се изправи, пълен с енергия и решителност. Грабна си палтото. — Отивам да си издействам една заповед за обиск. Докарай колата.
— Ще търсим втория бръснач ли, сър?
— Да. Убиецът навярно е проявил достатъчно разум и вече се е отървал от него, но знае ли човек. Може да имаме късмет.
Когато Барнаби се върна от кабинета на началник-управлението, Трой беше докарал колата и си бе сложил предпазния колан.
— Къде отиваме най-напред, сър?
— Най-добре да започнем от върха и да вървим надолу.
— Значи при Харолд?
— Точно така.
Диърдре отвори входната врата и влезе. Беше неестествено тихо. Винаги беше смятала баща си за тих човек, но сега си даде сметка до каква степен присъствието му е било свързано с множество едва доловими шумове. Скърцането на любимия му фотьойл, тихото шумолене на дрехите му, когато се опират до мебелите, неравномерното му дишане… Съблече си палтото, свали каишката на Съни, закачи ги на закачалката в мрачния коридор и застана нерешително пред прага на кухнята, загледана в купчината мазни, засъхнали съдове в мивката, които я чакаха от, четири дни. Трябва да ги измие, да излъска и изпокапаните кранове, да изпере мърлявата кърпа. Най-добре да е непрекъснато заета, беше казала лекарката, и Диърдре знаеше колко добър е този съвет. Още докато стоеше на прага, се видя как мете, мие и бърше прах; закача нови весели пердета, слага красиви хризантеми на перваза на прозореца. Но колкото и да бяха ярки тези картини, те бледнееха пред тежестта на съпътстващата ги скука — толкова голяма, че след няколко минути на Диърдре й се струваше невъзможно някога да помръдне от мястото, където стоеше като закована.