Съни, влязъл с големи нетърпеливи подскоци в къщата и обиколил тичешком помещенията, вече беше усетил настроението на Диърдре и седеше тихо в краката й. Тя вдигна своето копие на „Вуйчо Ваньо“, изпъстрено с бележки, режисьорски хрумвания и идеи за сцените. Едно от най-хубавите неща, които й се бяха случили у семейство Барнаби, стана в сряда сутринта, когато с Къли говориха с часове за театър — отначало плахо, после, понеже Къли й отговаряше с голям интерес, все по-ентусиазирано. Говориха си по време на обяда (невъзможен за ядене) и почти през целия следобед, всъщност докато дойде време Диърдре да тръгне за болницата. Беше й необяснимо от къде на къде взе държането на Къли за подигравателно и надменно.
Съни издаде пълен с надежда звук и разтегли уста в типичната за кучетата странна гримаса — полупрозявка, полуусмивка. Диърдре се стресна и изведнъж се почувства виновна. Той не беше ял цял ден и досега изобщо не се бе оплаквал. В чантата й имаше три месни консерви и голям пакет кучешка храна. Сложи малко храна в една чиния и наля чиста вода в неговата съдинка с надпис КУЧЕ. Чуваше доволното му лочене зад гърба си, докато се качваше по стълбите.
В стаята на баща си, без да мисли, Диърдре започна да оправя леглото му, но спря, спомнила си внезапно колко е ненужно. Огледа се, хванала в ръце зелено одеяло. На бамбуковата маса видя Библията, отворена на първа книга „Царства“, където имаше гравюра на пророк Илия, хранен от гарваните; две парчета локум в малка чинийка; шишенцата с лекарства и бурканчетата с хапчета.
Постепенно и с абсолютна яснота осъзна цялата чудовищност на случилото се. Баща й не беше малко нестабилен или склонен към странни чудатости. Той беше изкуфял и бе опасен за себе си и за околните; мозъкът му бе безвъзвратно разстроен. Изведнъж Диърдре си представи старовремски везни и как една ръка изгребва оттам с малка медена лъжичка зърната на здравия разум. Бяха бели и чисти като девствен пясък. В другата плитка метална съдина ръката изсипа гореща тъмна течност — замъгления разум, — паланцата започна да прелива и да залива чистите бели зърна, докато накрая ги удави в черното блато на лудостта.
Диърдре сведе глава, залюля се и започна да се бори да поеме дъх. Но не седна. И не заплака. Цели пет минути стоя така и в душата й се преплитаха вихрите на нещастието и скръбта. После се захвана с леглото. Махна одеялата и чаршафите, сгъна ги. Отвори прозореца — студеният въздух нахлу вътре — и усети колко е задушно в стаята. Страхуваше се за здравето на баща си и затова, щом дойдеше октомври, здраво затваряше прозореца. Обикновено го отваряше чак през май и тогава баща й казваше: „Да издуха паяжините.“ След като направи спретнат куп от чаршафи и одеяла, Диърдре взе кошчето за боклук и изсипа в него всички шишенца и бурканчета, сложи вътре и гарафата заедно с чашата на баща си. Затвори шумно Библията и я върна на полицата при другите книги.
Работеше механично, без да си прави илюзия, че заниманието й ще облекчи по някакъв начин положението, да не говорим — да го промени. Но (лекарката беше права в това отношение) докато минаваше от една задача към друга, увлечена от ритъма на работата, започна да се чувства малко по-добре. И което беше по-важно, така преодоля по-лесно времето, от което най-много се страхуваше — първите самотни часове в празната къща.
Изтупа двете килимчета в задния двор и забеляза колко се е протъркал турският килим в тъмночервено и синьо. Нави го на руло и го пъхна в кофата за боклук; остави чаршафите и одеялата до входната врата. Щеше да занесе бельото за пране и одеялата на химическо чистене, а после да ги даде на Армията на спасението. Диърдре лъска и чисти още час, стаята светна и замириса на паркетин и препарат за миене на прозорци. Постла останалия единствен килим, прибра кутията с тоалетни принадлежности на господин Тибс в чекмедже на раклата, облегна се на перваза на прозореца и въздъхна с облекчение.
Стаята изглеждаше чиста и подредена, и за случайния посетител вероятно — безлична. Диърдре довърши започнатото, като избърса праха от картините. Две репродукции на Корот, един текст („Вярвай в Бога“), ограден с гирлянди от трицветни теменуги и житни класове, и „Светлината на света“. Диърдре избърса първите три, както си висяха на стената, но свали тази на Холман Хънт и замислено започна да я разглежда. През детството й фигурата й беше носила утеха, в часове на болка и тъга — сякаш бдеше над нея като любещ пазител, докато спи. Сега й приличаше на сантиментален мечтател, безсилен и нереален книжен спасител, облян в скучна жълта светлина. Диърдре се пребори със съжалението, което винаги изпълваше душата й, когато гледаше трънения венец, пребори се и с коварното измамно чувство за утеха.