Отново изтича надолу по стълбите, хванала картината с почти изпънати в лактите ръце, сякаш да я държи по-далеч от себе си; прекоси бързо кухнята, излезе в задния двор, още веднъж отвори кофата за боклук. И пусна вътре „Светлината на света“! Намести капака отгоре и веднага се извърна, сякаш от страх да не би тъжният всеопрощаващ поглед да проникне през метала и да улови нейния поглед. Едва качила се горе, и оптимистичното й настроение, чувството, че се справя добре, изведнъж се изпари. Диърдре огледа оголената стая, в която бяха заличени всички следи от присъствието на баща й, и се ужаси. Чувстваше се така, все едно той е умрял и споменът за него неизменно ще й носи болка, никога — утеха. Извини му се на глас, като че ли той можеше да я чуе, извади четката му, гребена, кожената кутия с тоалетните принадлежности и отново ги постави върху бамбуковата маса. Върна се в задния двор и извади картината от кофата за боклук.
Нерешителна и трепереща от студ, стоеше и държеше картината. Не искаше да я връща в къщата, но сега й се струваше и невъзможно да я изхвърли. Накрая внимателно я сложи върху една стара маса с лакиран плот между саксиите, кълбетата канап и табличките със семена в бараката. Тихо затвори вратата, защото не искаше госпожа Хигинс да чуе, че си е вкъщи. Диърдре не беше виждала съседката от понеделник вечерта, когато се отби да си вземе пощата. Госпожа Хигинс непрекъснато повтаряше „Виж ти“ и „Горкият господин Тибс — като гръм от ясно небе“. Диърдре се подразни — това „като гръм от ясно небе“ й се стори крайно нелепо. Ужасните неща винаги идват от сиво или дори буреносно черно небе, а не от ясно. Даде си сметка обаче, че повече няма да има пликове с пари или печални въздишки и страховити прогнози, когато се връща вкъщи от „Латимър“, и настроението й отново се разведри.
Върна се в кухнята. Съни седеше свит на кълбо пред празната камина, но щом я видя, веднага скочи да я посрещне. Тя клекна и завря лицето си в неговата лъскава бежова и червеникавокафява грива. Погледът й попадна на часовника над камината — оставаха още три часа до прослушванията в театъра. Колко бавно течеше времето. Имаше, разбира се, и още много работа. Всички тези чинии в мивката например. А може би и Съни ще иска още една разходка. И багажът й стои в куфара. Изведнъж на Диърдре й хрумна, че човек разполага с ужасно много време, когато е нещастен. Изглежда, именно тежкото чувство, че всяка минута трае поне час, се нарича самота. Времето се обръща навътре и после спира. Е… просто ще трябва да свикне с това и да продължи напред въпреки всичко. Тъкмо завърташе крана на топлата вода, и звънецът на вратата иззвъня.
Реши да не отваря. Сигурно е някой от така наречените приятели на баща й — чул е новината и се отбива да пита дали би могъл да направи нещо, след като през последните осемнайсет месеца всички го бяха отписали, все едно е умрял. Или е госпожа Хигинс и двойната й гуша чак трепери от любопитство. Едва ли е някой от семейство Барнаби. Джойс най-чистосърдечно покани Диърдре да остане у тях, но накрая просто й каза да се обажда, когато има нужда от помощ. Звънецът иззвъня пак. И Съни започна да лае. Диърдре си избърса ръцете. Който и да беше пред вратата, явно не смяташе да си ходи. Отвори. На прага стоеше Дейвид Сми, стиснал букет цветя.
— О! — Диърдре непохватно отстъпи крачка назад. — Дейвид… каква… Влез… Това е… влез. Каква изненада… Искам да кажа… каква приятна изненада… — бърбореше нервно тя (досега никой от трупата не беше идвал в дома й), докато го водеше към кухнята. Пред вратата обаче се сети в какво състояние е помещението и го покани във всекидневната.
— Заповядай… седни… колко приятно… много се радвам да те видя. Хъм… да ти предложа нещо? Чай?
— Не, благодаря ти, Диърдре. Не сега.
Бавно и спокойно, както правеше всичко, Дейвид седна на стол във викториански стил с големи копчета на тапицерията и си свали кадифения каскет. Беше облечен в красив тъмнозелен костюм от туид — Диърдре никога не го беше виждала — и изглеждаше много елегантен. Тя се зачуди къде ли се е приготвил да върви. Той стана и Диърдре замря на мястото си някъде между пианото и високия орехов скрин.
Цветята в ръката на Дейвид бяха жълти рози с дълги стебла и имаха съвършената форма на пламък. Цветарката го убеди, че макар и да не миришат и да са неестествено еднакви, това са най-хубавите цветя в магазина, вчера ги били доставили със самолет от Канарските острови. Дейвид купи всичките рози в кофата (седемнайсет) за трийсет и четири лири. Сега протегна букета към Диърдре, тя се приближи и колебливо протегна ръце да приеме цветята.