— Благодаря ти… много мило… Всъщност аз вече бях в болницата, но в неделя ще ходя пак. Сигурно татко ще ги хареса много. Ще отида да взема ваза.
— Мисля, че не разбираш, Диърдре — спря я Дейвид. — Цветята не са за баща ти. За теб са.
— За… за мен? Но… Аз не съм болна…
Дейвид се усмихна. Скъси още повече разстоянието помежду им и се наведе над нея с поглед, изпълнен с неизмерима доброта и обич; тя едва не избухна в сълзи. После протегна ръка и я придърпа към себе си.
— Ооо… — пое дъх Диърдре и в очите й припламна колкото надежда, толкова и неверие. — Аз не… не знаех… не разбрах.
И все пак се разплака; тихо захлипа от радост. Съни, доста разтревожен, започна да скимти.
— Всичко е наред — наведе се тя над него и го погали. — Всичко е наред.
— Не знаех, че имаш куче.
— Това е дълга история. Да ти я разкажа ли? Може би докато пием чай… — Обърна се към вратата, но Дейвид отново я придърпа към себе си.
— След малко. Отдавна искам да направя това. А чай можем да пием колкото си искаме до края на живота си.
И тогава я целуна.
Диърдре се сгуши в рамото му. Ръката му се стегна. Не беше ръка, покрита с бели пера, не беше и четири метра дълга, ала въпреки това тя изпита дълбока радост и утеха — за момент дори й се стори, че я обгръща огромно бяло крило.
Роза разочарована седеше по средата на четвърти ред в залата. Дойде на прослушванията за „Ваньо“ с очакването за по-особена атмосфера. Несъмнено беше нормално безвременната кончина на водещия актьор в трупата да се отрази на събитието: леко снижени гласове например; красиво колебание, преди да поискаш неочаквано овакантената главна роля. Но не! Всичко си вървеше както обикновено. Актьорите се качваха и слизаха от сцената, Харолд се правеше на велик, Диърдре беше заела мястото си до масата. Дейвид Сми седеше до баща си на задния ред, с някакво странно куче, облегнало глава на коляното му. А Кити, позабавлявала се достатъчно да бяга от Роза с престорено изплашени крясъци, сега се стоеше облегната на арката на авансцената и се цупеше. Беше дошла не за да се бори за роля, а да си побъбри с Николас, но той беше потънал в разговор с лъскавата дъщеря на Джойс.
Самата Джойс, чакаше зад кулисите с надежда да получи ролята на възрастната медицинска сестра Мария, компания й правеше Доналд Евърард. В момента Клайв, за изненада на всички, най-нахално се опитваше да вземе ролята на Телегин. Борис току-що бе прочел монолога на Остров за „празния живот“ и сега пиеше бяло вино, а Райли лежеше на гърдите на Ейвъри и непрекъснато хвърляше погледи през рамото му към кучето на последния ред, сякаш надушваше заговор за завладяване на територията му.
Клайв свърши и Къли Барнаби излезе да се представи за ролята на Елена Андреевна. Роза се поизправи в стола. Няма причина детето да не опита, разбира се. Тя безспорно е съвсем малко по-близо до възрастта на героинята (двайсет и шест), отколкото Роза, но като младо момиче няма — също безспорно — много опит на сцената. Ала… Роза се облегна назад и зачака неспокойно.
— Стоиш до прозореца — викна Хародц. — Отваряш го и говориш полуобърната към него. От „скъпа моя… не разбираш ли“… Страница двеста и петнайсета.
Къли тръгна не към прозореца в дъното на сцената (все още си стоеше там от „Амадеус“), както очакваше Роза, а право напред към рампата, където бутна някаква въображаема дръжка и се облегна навън, по красивото й лице се бе изписало раздразнение и меланхолия. Започна да говори със силен остър глас, енергичен и богат до болка и изобщо не с мелодичната напевност, която в КОТС смятаха подходяща за пиесите на Чехов. Гневът й се понесе над залата, силен и ожесточен. Роза, усетила студ до мозъка на костите си, почувства как сърцето й заблъска в ребрата, сякаш искаше да изскочи от гърдите й.
Къли едва бе започнала да говори, когато на летящата врата под надписа „Изход“ се появиха двама мъже и тръгнаха с премерена крачка по пътеката между редовете. Крачката им беше толкова спокойна и равномерна (нито бърза, нито бавна), по-младият така имитираше поведението на по-възрастния, че във внезапната им поява имаше нещо почти комично. Сякаш излизаха на сцената в музикална комедия. Но само докато човек погледне първия от тях в лицето.
Къли се запъна, продължи репликата си с още едно изречение и спря.