— Послушен! — викна Харолд. — Аз?
— Според много хора нежеланието му да се занимава с режисура показва неговата изключителна увереност. Но аз не споделям това мнение. Увереността на актьора личи в готовността му да се остави в ръцете на постановчика, да опитва различни начини на работа, да поема рискове. И така, постепенно стигнах до заключението, че Еслин Кармайкъл е бил всичко друго, но не и амбициозен и самоуверен.
При тези думи мнозина погледнаха Барнаби озадачено, но не и скептично. Очевидно заключението им се струваше правдоподобно. Роза, макар и да изглеждаше леко объркана, също кимна утвърдително.
— Но… — поде отново Барнаби и тръгна бавно по пътеката между редовете. Всички глави се обърнаха да проследят движението му — някои симптоми са подсказвали, че този аспект на неговата личност е започнал да търпи известни промени. Докато провеждах разследването, у мен се оформи виждането, че през последните няколко месеца той открито е започнал да спори с Харолд, да му се противопоставя, да го предизвиква и същевременно остро да критикува единствения актьор в трупата, който е представлявал сериозна заплаха за неговия авторитет. — При тези думи Николас се изчерви от удоволствие и широко се усмихна на Къли. — Сега — продължи главният инспектор, — защо е станало така?
Всички схванаха, че въпросът е риторичен. Никой не продума. Всъщност двама души изглеждаха прекалено разтревожени — човек би си помислил, че никога няма да си отворят устата да проговорят.
— Щом разберем отговора на това питане, ще разберем, убеден съм, и защо е бил убит. А разберем ли защо е бил убит, ще разберем и кой го е направил.
Трой почувства устата си пресъхнала. Отначало резервиран към идеята на шефа да разсъждава на глас пред трупата, беше седял извън кръга с леко предизвикателен вид, сякаш казваше, че си знае мястото и то изобщо не е сред тези лица. Но сега, мимо волята му, анализът на Барнаби го завладя изцяло и наведен напред, оплетен в мрежата на разказвача, ловеше всяка негова дума.
— Бих искал да премина към премиерата на „Амадеус“ и към разигралата се драма в драмата. Положително вече всички знаете за слуха и погрешната информация, довела до насилието, което Еслин упражни върху Кити и Николас по време на представлението. — Признанието, че показанията му са приети с доверие, стана причина Николас да грейне още по-доволен. — Това, естествено, изведе двамата на преден план в списъка на заподозрените. Вдовицата на убития обикновено винаги заема това незавидно положение. Кити е имала мотив — той беше разкрил изневярата й и със сигурност щеше да я изгони, след като бебето „изчезне“. Имала е и изключителната възможност да го убие…
— Не съм го убила аз! — викна Кити. — При всички тези свидетели щях да получа развод по негова вина за проявено физическо насилие. И издръжка.
— Този вид дела понякога се влачат с години, Кити. И невинаги завършват в полза на ищцата.
— Никога не съм докосвала онова проклето нещо.
— Определено твоите отпечатъци ги няма върху бръснача, но няма и ничии други, освен на жертвата. Само че и най-големият дилетант би се сетил да изтрие дръжката на оръжието на престъплението. Но дори и при това положение всичките ми инстинкти отхвърляха това просто решение.
Роза и Кити размениха погледи. Между тях премина съскане, наситено с разочарование и триумф.
— Освен това прецених, че Дейвид, Колин и Диърдре също трябва да се изключат, основанията ми са почти същите. Познавам ги отдавна. Никога, естествено, не бих проявил глупостта да твърдя, че никой от тях не е способен на убийство, все пак силно се съмнявам в способността им да извършат точно това убийство. Имали са, разбира се, възможност да го направят. И това се оказа големият препъникамък за мен. Защото допреди няколко часа изглеждаше, че всички, които не биха могли да са убийци, са имали възможността да го направят, а най-вероятните извършители — не са имали такава възможност.
— Какво стана преди няколко часа? — попита Харолд; беше издържал твърде дълго, без да се обади — никой от присъстващите не помнеше такъв прецедент.
— Открих, че е имало два бръснача.
Отговорът падна сред тишината като камък и като всеки камък, хвърлен във вода, предизвика вълнение, което тръгна към всички брегове. Някои лица изглеждаха жадни за още информация, други бяха сериозни и зачервени, а едно пребледня като платно. Щом забеляза това, Ейвъри си помисли: „О, Боже, той знае нещо. Бях прав.“ И без да го е грижа за риска публично да го отблъснат, взе ръката на своя любим и я стисна; един път за утеха и още веднъж за късмет. Тим дори не усети.